Кирил Топалов - Нерви

— Ей, морски, корабът ти отплава не натам, а към паметника „Левски“...

Като човек, който няма къде да отиде, бях изкарал и домашните си отпуски в поделението, и тъй като там, където служех, Моряшката униформа не правеше впечатление на никого, аз така бях свикнал с нея, че я възприемах като съвсем естествена част от себе си. В София за първи път установих, че тя прави впечатление, но това, вместо да ми даде самочувствие, ме притесни още повече. Струваше ми се, че хората наоколо ме заглеждат не заради нея, а защото по нещо личи, че не съм като тях, че съм сирак, че съм хванат от гората (изпитах чувството, че отново съм в селото на нашето сиропиталище) и че съм пуснат сред тях по милост. За да си дам-кураж, започнах да си казвам, че ги мразя и че като стана хирург, ще им шия коремите с най-дебелата и най-ръждива игла.. От човек, израсъл в сиропиталище и прекарал домашните си отпуски на тригодишната си служба само в поделението, могат да се очакват всякакви мисли.

ДВА МЕСЕЦА ПО-КЪСНО, когато вече бях студент, започнах превземането на столицата с целодневни ненаситни обиколки по улиците, площадите и градинките, зяпах около кината и театрите, но не влизах вътре, защото ми се струваше, че ще изпусна нещо много важно от истинския живот навън, който шумеше край мен като прибоя на пристанището с многоцветните корабни мачти и флагове. С парите, които си бях събрал от почти символичната тригодишна матроска заплата, си бях купил възможно най-евтиния костюм, две найлонови ризи и едни черни трандафори, които се бяха оказали последна дума на модата. Никога не съм се чувствал така горд с нещо, както с тия трандафори, благодарение на които бях убеден, че никой повече не би могъл и да предположи, че съм сирак, израсъл в сиропиталище, и че въобще по нещо се различавам от всички наоколо.

Ако някой бе ми казал тогава, че нормалният човек се стреми не да прилича по всичко на останалите, а по нещо да се различава от тях, сигурно съм бил готов да го убия.

Втория етап от опознаването и превземането на големия град бе осъществен с помощта на градския транспорт, Сядах в някой трамвай, тролей или автобус и се возех по няколко пъти от едната до другата му крайна спирка, като след всяка първа обиколка кондукторите започваха да ме гледат по-особено.

Когато поопознах града и посвикнах с шарената шумотевица по „Раковски“, „Витошка“ и „Руски“, на площад „Ленин“ и на Халите, започнах да ходя на кино и чак тогава открих с голямо удивление кои са били ония породисти вдъхновителки на активното самопъпколечение в мъжкото ни сиропиталище, раздрусвано яко и непрекъснато от неудържимо натрупващата се енергия на нерешените ни пубертетни проблеми. На театър ходех по-рядко, защото билетите бяха по-скъпи, а и това, което гледах на живо, ме държеше много по-дълго, не исках да затрупвам едни впечатления с други. Сигурно затова и досега си спомням с най-големи подробности много театрални постановки оттогава, докато има цял куп други от по-късно, които все едно че никога не съм гледал.

Сираческата пенсия, която получавах, не беше голяма и за да се храня безплатно, започнах да работя в мензата, това съответно накара повечето от състудентите ми да ме отбягват физически, защото дрехите ми така се вмирисаха на кухня, че понякога аз сам едва се изтрайвах. Твърде скоро разбрах, че и битпазарският фасон на единствения ми костюм не само не ме прави еднакъв с другите, а напротив — отличава ме, при това съвсем не в моя полза. Тогава се отказах от безплатната храна и започнах да ходя като много други студенти на пиацата за строителни работници, точно тогава бе започнало усиленото вилно строителство около София, и изведнъж се видях с пари. Нерядко ходех и на Сточна гара, където по цяла нощ стоварвах греди, дъски, цимент, керемиди, кафези със зеленчуци и плодове, чували със захар, въглища, дърва, въобще всякакъв вид стоки, които пристигаха непрестанно от всички краища на страната, за да задоволят поне отчасти ненаситния глад на заболялата от гигантизъм столица, чието население се увеличаваше главоломно независимо от всички мерки за ограничаване на софийските жителства. Така или иначе виломанията и сточната гара на софиянци не само укрепиха мускулатурата ми, но и доста сериозно промениха както облеклото, така и начина ми на живот, а това по всички закони на диалектиката означаваше — и моето самочувствие.

Първото нещо, което установих, бе, че спортният тип модерни дрехи ми стояха като измислени специално за мен, а второто — че състудентките ми започнаха да ми обръщат внимание, още повече че и с медицината си допаднахме по същия начин, както и с кожените якета и дънките. В скоро време аз се оказах едва ли не най-добрият в курса, а подобно нещо очевидно не остава незабелязано от нежния пол. Даже то като че въздействува върху него по-решаващо, отколкото външният вид. Несъмнено жената изпитва атавистично влечение към силния самец, който дори и все още да не участва в лова, дава сериозна надежда, че в скоро време ще започне да носи в пещерата по-едър дивеч.