Кирил Топалов - Нерви

Не ни пускаха да излизаме от училището, освен организирано или под строй, и през оградата до нас достигаха многобройните сигнали на един друг живот, в който имало чудни неща. Например да можеш да ядеш винаги когато си гладен, освен това да ядеш каквото си искаш и колкото си искаш, да ти купуват нови дрехи, да те вози баща ти на рамката на колело и да бие по-големите от теб, които те бият за щяло и нещяло, да правиш снежен човек не с голи, посинели ръце, а с ръкавици, да си лягаш когато си искаш и да спиш колкото си искаш, особено пък когато си във ваканция, или да се храниш сам на маса и да спиш сам в стая. Лично на мен това — за спането сам — много-много не ми харесваше, защото, първо, ми се виждаше скучно спане без бой с възглавници и предварително подготвено срутване на дървено легло, без лягане върху скрити под одеялото счупена бутилка, вързана жаба или гущер, без обуване на обувки или шушони, напълнени с вакса или мармалад, без наказателното многократно „облечи се — съблечи се“ и „стани — легни“ за хванатия в нарушение на реда в спалното помещение или пък — най-често — за цялото помещение... На второ място не ми харесваше спането сам и защото ми се струваше, че е малко страшничко, сигурно съм си представял, че онези, другите, спят сами в същите големи помещения...

Другият живот — извън оградата — оставаше недостъпен за нас и по-късно, в гимназиалния курс на сиропиталището, защото хората от селото продължаваха да се отнасят към нас като към хванати от гората. А ние между другото бяхме сиропиталище само за момчета. Сигурно поради тая причина смъртта на общия баща от портретите мина някак, без да я забележим особено. Вече обръщахме повече внимание на пъпчивите си лица в малките кръгли огледалца, с които ни снабдяваше куцият Михал с подвижната сергия. От него понякога можеше да се купи и снимка на София Лорен, Джина Лолобриджида или Бриджит Бардо, чиито порядъчно разголени породисти гърди играеха и в нашето мъжко сиропиталище същата положителна роля, както и в целия тогавашен божи свят — спомагаха за активизиране процеса на изчезването на пъпките от лицата. С тая разлика само, че ние не знаехме кои са красивите жени, защото никога не бяхме гледали филм с тях.

Преминаването в казармата не предизвика никакви сътресения, защото режимът там не ми донесе нещо кой знае колко ново: Мнозина от нашите се видяхме моряци, очевидно за да ни се даде възможност да бъдем по-дълго на държавна издръжка. Там за първи път усетих приятния гъдел на чувството за превъзходство: онези, от другия свят, се оказаха отначало почти негодни за един начин на живот, в чиито условия ние се чувствувахме като риби във вода. Но това не трая дълго. Службата ги вкара в пътя бързо-бързо и ги изравни с нас, след което те започнаха да получават писма от майките, бащите, братята, чичовците, вуйчовците, братовчедите, братовчедките и приятелките си. Нашите съвсем редки писма бяха все от военни поделения. Издирвахме се кой къде е с настървение, на което можеше да ни завиди всеки криминалист, и се обичахме така, както тия копелета с приятелките въобще не биха могли да си представят. Самите ние също не бяхме подозирали тая любов, докато бяхме в сиропиталището, Дори по-скоро може да се каже, че там се мразехме. Вероятно защото всеки един от нас виждаше в останалите умножено нещастието си и защото на кого другиго всъщност можеш да си го изкараш за нещо (а в нашия случай — за всичко!), ако не на тия, които са най-близо до теб? Очевидно, когато попаднахме в казармата, за нас задейства семейният психологически механизъм: истински заобичваш близките си, когато нещо безвъзвратно или поне за много дълго те отдели от тях. Може би защото изведнъж разбираш, че си нямаш никого другиго. Сигурно затова за разлика от писмата на приятелките, които със завидна бързина и последователност едно по едно завинаги преставаха да идват (все пак тригодишният срок на нашата моряшка служба беше твърде голяма цена и за най-голямата любов!), нашите идваха все по-редовно, все по-често и от все повече военни поделения. Очевидно нещастието сближава хората повече от щастието, а в основата на това, както по всичко изглежда, лежи фактът, че да си щастлив е чисто и просто по-лесно.

Поделението, в което изкарах школата за радисти, се намираше съвсем близо до пристанището и през кораборемонтния завод се виждаше загадъчната гора от разноцветните мачти, мостици и комини на кораби, плаващи под почти всички възможни национални флагове. В свободните часове обичах да се скривам в оная част на огромния двор на школата, откъдето можех да наблюдавам спокойно шарената гора, която беше първият ми истински контакт с големия свят. За тоя свят бях чел или слушал като за нещо толкова далечно и непостижимо, че ми се струваше нереално. (Та аз още не бях виждал и София!)