Кирил Топалов - Нерви

Разбира се, никога не съм смятал, че не е имала трудни моменти. Сигурно не е лесно да си жена на мъж, около когото изкушенията според всеобщото мнение са, така да се каже, с лопата да ги ринеш. При това по зодиака съм близнак, а известно е, че близнаците са с изразена полигамност както в професионалната, така и в сексуалната си реализация. Като се прибави към това и че живея и се обличам спортно, става ясно, че уликите срещу мен се умножават. Ако бях пуснал корем като повечето мои връстници, ако не свалях от себе си връзката и костюма с повече или по-малко пенсионерска кройка като мнозина от колегите ми, които избиват селски комплекси, сигурно в очите на много хора щях да минавам за сериозен хирург, учен и преподавател. Аз обаче нямам такива амбиции и ако се мъча да поддържам спортната си форма, то е не за да се харесам на студентките си (както си мислят повечето, които ме познават, включително и жена ми), а просто защото на самия мен ми е добре така и защото още от младежките ми години, когато ентусиазирано защищавах на ринга спортната чест на едно провинциално дружество, спортът е станал неделима част от ежедневието ми и въобще от начина ми на живот, до такава степен, че понякога се улавям как без да искам, гледам на жена ми като на спаринг партньор, а на общуването си с нея като на безконечен боксов мач на професионалистки, които нижат рунд след рунд, ту-по-динамично, ту по-вяло, с дълго позиционно дебнене или внезапни нокдауни и аркади, предизвикани от кога правилни, кога нечисти удари с вътрешното на ръкавицата или пък под пояса, един абсурден, кошмарен боксов мач, в който целта е не да победиш, а само да издържиш до края, до оня рунд с неизвестна цифра, който ще бъде последен просто защото сърцето на единия от двамата няма да издържи и след който другият ще се срещне с голямата, с истинската самота, която може да се сравни само със самотата на бога, който е захвърлил в ада вечния си противник — сатаната, и изведнъж е разбрал с ужас, че всъщност част от смисъла на съществуванието му е бил именно в тази на пръв поглед безконечна и безсмислена борба с антипода. В тази борба той не толкова е побеждавал другия, колкото е доказвал себе си пред самия себе си, защото — осъзнато или не — положителният баланс на всяка успешна битка е високолихвен влог в швейцарската банка на личния му психически стабилитет. И колкото и да е ужасно, конкретната реализация на партньора е въпрос на чиста случайност, той просто е един от безбройните варианти на знаковите качества на антипода.

Например при по-друго стечение на обстоятелствата преди двайсет години този антипод можеше да съществува в моя живот и в образа на Неда.

Ако, разбира се, тогава, водена от безпогрешната си интуиция, жена ми не се бе появила в тоя мой живот точно навреме и ако няколко години след това благодарение на мен Неда не си бе отишла внезапно от белия свят, ненавършила и двайсет и три...

Виж ти. Досега не ми беше минавало през ум. Дали пък няма някаква връзка между кошмарите на жена ми и смъртта на Неда?

Глупости. Тя не може да знае нищо, аз съм се изнервил повече от нея. Историята с Неда си е лично моя работа, част от моя живот, в която никой няма право да се бърка. Каквото има за плащане, си го плащам сам. През всичките тия години оттогава. И ще го плащам през всичките, които ми остават. Особено пък ако наистина ми се наложи да завърша живота си така, както съм го започнал — като сирак.

НЕ ЗНАМ КАК РАСТАТ СИРАЦИТЕ СЕГА. Чувал съм от колеги, че в така наречените домове за деца и юноши вече били създадени сравнително прилични условия, но в бедното следвоенно десетилетие режимът в нашето сиропиталище беше доста спартански. Остригани до кожа поради вечния страх от въшки и болести, облечени и обути в част от ония стари и износени дрешки и шушони, които се събираха и изпращаха за корейските деца и които най-често не отговаряха по големина и ръст на мършавите ни телца (какви ли смешни гаврошовци сме били!), ние разучавахме вдъхновено хорови декламации, марширувахме и пеехме както военни песни, така и току-що създадените пионерски маршове (сигурно сме били едни от първите им изпълнители) и така бързо и организирано сменяхме класната стая със занималнята, занималнята с плаца, а плаца — с твърдите дървени легла, че много-много не ни оставаше време да разсъждаваме върху факта, че си нямаме майки. Още повече че поне баща си имахме. Той ни гледаше строго от многобройните си портрети, поставени навред из сиропиталището, пъхнал едната си ръка в закопчаната куртка и замислен за това, какъв подарък да ни изпрати за Нова година. Не знаехме много неща за него, но за произхода на подаръците — евтини книжки, параходчета, самолетчета, домина, „Не се сърди човече“, куклички и други подобни паметни предмети — бяхме сигурни, ето защо на въпроса, придружаващ даването на всеки-един от тях, отговорът биваше винаги безпогрешен и изтънелите ни ръчички посочваха непоколебимо портрета на нашия баща.