Кирил Топалов - Нерви

— Благодаря, подобно — ще отвърне тя хапливо, а от бързината и точността на реакцията й ще може да се заключи, че е очаквала да й кажа точно това, точно сега и точно по този начин.

— Макар и малко в аванс — ще продължа, зарадван от успешното начало на. диалога, би могла пък и да не ми отговори. — След един час вече... Либерте шери! Впрочем готова ли си за посрещането й?

— Това не те засяга — ще отвърне тя след малка пауза, а това вече ще означава, че влиза във форма, защото отмерените до микрон паузи са нейното свръхбактериологическо оръжие, с което е успявала неведнъж и по удивително ефикасен начин да разложи вътрешно и неспасяемо психическото ми равновесие.

— Имам една молба — ще съобщя равно, предимството на дългата позиционна война пък е, че познаваш вече и инвентарните номера на оръжието на противника и можеш, ако не да го победиш, то поне да се съпротивляваш достойно и най-важното — от време на време да го вадиш от равновесие.

— Моля.

— Да побързаш с тоалета си, ако е възможно. Поне този път. Бракоразводното дело не е нито опера, нито театър, та да влезем за второто действие. Както впрочем е било винаги през мрачните и убийствени за теб двайсет години от нашия съвместен живот.

През моя портал, през хола, през нейната полуотворена врата и даже през панелната стена почти виждам победоносната иронична усмивка, с която ми отговаря, защото аз съм простакът на семейството:

— Това едва ли е имало някакво значение за теб. Ти най-често заспиваше в театъра.

Заспивах, разбира се. Това беше единственият нормален резултат от сбора на двете събираеми — това, което ми налагат ежедневно моите дежурства в болницата, и онова, което ми предлага родният оперен и театрален афиш. Да не говорим за оперетния... А; да — оперета, разбира се.

— Закъсненията ни нямаха значение само когато ходехме на оперета. Защото оперетата е като семейството.. В което и действие да влезеш, все едни и същи глупости ще чуеш. А колкото до заспиването...

Ще последва отново нейната микронно точна пауза с една бучица лед в гласа:

— Никой не те е карал да ме чакаш. Да си си ходила за първото действие.

Щях да си ходя, ако имахме две коли. Или поне две книжки. Мадам Ани обаче въобще не се и опита да изкара шофьорските курсове и с право. Къде-къде по-за предпочитане е да си имаш частен шофьор: хем си пиеш на гости уискито, хем после му удариш един сън, докато вечно бодрият и трезвен като празна спринцовка младеж до теб прибира към къщи колелатото подразделение на семейното гнездо. Ако мадам имаше книжка,, щях да й оставям въпросното колелато съоръжение и да отивам за началото на спектакъла. Но тъй като, първо, на театър, опера, концерт или каквото и да е тя не може (трябва да казвам вече — не можеше) да ходи освен с кола, и второ, тъй като в качеството си на неин мъж бях длъжен да споделям духовните й интереси и да водя културен живот, то аз неизбежно трябваше да се задоволявам с вечното второ действие на този културен живот. Апропо,, чувствувах се като онези мъже, които са вечно „втори“ в живота на жените. Имаше такова понятие в моята младост — всеки мъж биваше непременно втори, но затова пък единствен, сегашните млади и съвсем млади дами вече не страдат от подобен предразсъдък, доколкото имам впечатление, и слава богу. Защото да си втори е като да идеш за второто действие — с всички минуси и плюсове: от една страна, дали си влязъл — за второто или за петнайсетото ти е все едно, линията на сюжета е вече напреднала; от друга — не поемаш никаква отговорност, в смисъл че не се ангажираш с мнение за бъдещето на представлението;. и от трета страна — просто отчиташ бройка: още един спектакъл, напреднал си в културата значи... Иначе ходенето за второто действие си имаше и някои други предимства. Например постепенно започнах да установявам как у мен се развиват качества на литературен криминалист;. гледайки второто действие, аз започвах да гадая как ли се е развило първото. И накрая стигнах дотам, че ако пък гледах на някоя пиеса първото действие (макар и рядко, но се случваше), вече знаех как в общи линии ще се развие второто... Ако кажа част от всичките тия неща на Ани, тя ще отговори точно това, което и аз на нейно място — бих казал:

— Жалко, че не си развил тия способности, преди да се ожениш. Ако знаеше какво ще бъде второто действие...

— Мила моя! — ще се помъча да се придържам към нейния, всъщност въведен в семейството от мен хаплив тон. — Човек знае, че ще умре, и все пак живее, нали? Радва се, бори се за нещо... Просто забравя, че знае! Това е една от хитростите на природата. А бракът все пак е-къде-къде по-малкото зло от умирачката... —