Джинн Райан: Игра на нерви

Да, ние сме гръбнакът. Само дето няма аплодисменти. Нито пък рози. Премигвам, за да не капне сълза, и се обръщам към него.

— Ти свърши чудесна работа, Томи. Никой друг не би могъл да проектира декорите като теб.

Сцената се трансформира от разкъсвано от войната афганистанско село в дискотека в Токио точно за една минута. Играем мултикултурна пиеса.

Той свива рамене.

— Недей да скромничиш. Заслужаваш точно толкова внимание, колкото и актьорите.

— Това, да не си в центъра на прожекторите, си има и хубавите страни.

Вдигам вежди.

— Посочи една.

— Лично пространство.

Засмивам се, но звукът прилича на нещо средно между грухтене и пръхтене.

— Това ли е хубавото?

Той пак свива рамене. Точно когато приключвам с костюмите, телефонът ми избръмчава. Съобщение от майка ми, която ми напомня, че трябва да съм си вкъщи до четирийсет минути. Въздишам. Каишката се затяга. Изтривам съобщението и забелязвам, че Матю ми е оставил отворен сайта на ИГРА НА НЕРВИ. Макар да знаеше, че няма да се пробвам.

Обръщам се към Томи.

— Намираш ли ме за дръзка?

Той прави крачка назад.

— Хм, дръзка? Не знам. Но имаш силна харизма. Сещаш ли се за онзи случай в осми клас, когато измисли нови думи за училищния химн?

С това ли ме помнят? С неприличен текст, в който почти нямаше рими? Аз правя гримаса и му подавам телефона.

— Би ли се записал за тази игра?

Той я разглежда.

— Съмнявам се. Ужасно рискована е.

— Не е за мен, нали?

— Не съм казал това.

Заставам до Томи и разглеждам отново сайта. Изброени са няколко предизвикателства, с които може да се кандидатства за етапите на живо, съпроводени от изскачащи обещания за незабавна слава и видеоклип на някои от победителите от миналия месец на кинопремиера. Две от момичетата показват скъпите дрехи, спечелени от предизвикателствата. Късметлийки.

Преглеждам списъка. Повечето предизвикателства изглеждат кошмарни, но има едно, в което се иска да влезеш в кафене и да се полееш с вода, крещейки: „От студената вода се разгорещявам“. Звучи глупаво, но не толкова опасно, колкото кражбата на лак за нокти или дори инсценирането на такава. Поглеждам часовника си. „Гата-Хава-Джава“ ми е на път. Ако побързам, може и да успея. Така ще избия думата „малка“ от речника на Матю, която неизменно присъства до името ми дори в съобщенията по телефона, откакто започнахме репетициите за пиесата. Сладки, флиртаджийски работи, особено късно вечер.

Поглеждам към Томи.

— Искаш ли да направиш нещо нестандартно?

Бузите му поруменяват.

— Нали няма да кандидатстваш за тази игра?

— В никой случай. Пък и доста съм закъсняла. Но ще бъде забавно да пробваме някое предизвикателство, не мислиш ли? Само за да видим какво е?

— Хм, не точно. — Той мига начесто, сякаш контактните му лещи смятат да приключват работното си време за деня. — Нали осъзнаваш, че ще те изтипосат в мрежата, така че целият свят да те види, а тъй като предварителните предизвикателства се гледат безплатно, това значи много хора?

— Да, в общи линии това е смисълът.

Той накланя глава на една страна.

— Сигурна ли си, че си добре?

Отивам до шкафа да заключа спрея.

— Добре съм. Няма нужда да идваш с мен. Просто ми се стори, че ще бъде забавно.

— Може би — кимва той, като явно премисля идеята. — Добре. Аз ще те снимам.

А, да. Съвсем бях забравила, че някой трябва да документира предизвикателството. Грабвам чантата си и тръгвам. Чувствам се като Лара Крофт.

— Страхотно. Да вървим.

Той подтичва, за да не изостава.

— Можем да вземем моята кола.

Родителите му подариха „Ауди“ като за екшън филм за последния му рожден ден.

— Не, отиваме с моята — възразявам аз. Все пак си е моето предизвикателство.

Във въздуха се усеща влага, която липсваше по-рано вечерта. Макар да възнамерявам да се залея с вода в кафенето, не съм в настроение за дъжд. С Томи отиваме бързо до колата ми — десетгодишно „Субару“ с волан, който дрънчи при всяко натискане на спирачките. Но си е мое и е уютно. Качваме се и аз подкарвам.

Опитвам се да си припявам на някаква хип-хоп песен по радиото, но гласът ми постоянно пресеква.

— Мислиш ли, че някой в „Гата-Хава-Джава“ ще се досети, че това е предизвикателство за ИГРА НА НЕРВИ?

Той гледа таблото, все едно там ще намери нещо по-интересно от евтиния плейър с малък, ръчно надписан стикер, гласящ: „НАДУЙ НА МАКС!“

— Не мисля, че редовните им клиенти са в демографската група на играта.