Джинн Райан - Игра на нерви

След представлението приятелките ми Лив и Юли идват зад кулисите, за да поздравят всички и да ме видят с очите си, убедена съм в това, след като и двете са ми изпратили поне по пет съобщения с въпроси за клипа, който са получили от ИГРА НА НЕРВИ. Уверявам ги, че само съм се позабавлявала и всичко е наред. Включени в програмата за надарени ученици, и двете са по-скептични от останалите ми приятели, но не упорстват по темата. Засега.

— Искаш ли да се помотаеш с нас, преди да се прибереш? — пита Лив.

— Бих искала, но докато стигнем до вас, ще имам само десет минути и ще трябва да тръгвам към къщи. Ще дойдете утре, нали?

Те са автори на рекламните плакати за представлението и на блестяща статия в училищния вестник, което им дава достъп до купона за последната вечер.

— Лив ме вбесява, но да — засмива се Юли.

Тя вдига ръце над високото си, стройно тяло, облечено в протрити джинси и пуловер. Ако има човек, когото да ми се иска да преобразя, то това е тя. С подходящото облекло и грим може да мине за сестра на Сид. Като изключим факта, че е толкова срамежлива, колкото Сид е отворена. Двете с Лив отиват да поздравят останалите, а аз се захващам да оправям костюмите.

Матю идва при мен, отпуска се на стола за грим и ме гледа изпитателно.

— Какво ще кажеш да си изпуснеш вечерния час? Може да ти направя още някой клип.

— Ха! Ако закъснея, наказанието ми ще стане завинаги. Но имам още трийсет и пет минути. Може да се помотаем тук двайсетина.

Той поглежда телефона си.

— По дяволите, нямаме време дори за бира.

— Всъщност не ни е нужна, нали?

Той избърсва чело.

— На теб може би не, малка Вий, но аз съм жаден. А двайсет минути не стигат.

— Най-вероятно.

Приятелите му се сборичкват на вратата и го викат:

— Хайде, пич!

Той става и ме целува по челото.

— Нямам търпение за купона утре. Трябва да сложим табелка „Не безпокойте“ на съблекалнята, какво ще кажеш?

Леле. Чудя се дали неговите намерения не са малко по-разгорещени от моите, но казвам само:

— До скоро.

Сменила корсета с минирокля, под която се показва голяма част от костюма й, Сидни се връща, следвана от Лив и Юли.

— Мисля, че имаше голям успех.

— Благодарение на вас. Приятно изкарване.

Въпреки че няма планирани купони, все пак е петък вечер.

Тя присвива устни.

— Ще бъда много щастлива, когато наказанието ти свърши.

— Само още един ден.

Тя размахва пръст.

— Внимавай тогава. Без повече предизвикателства!

— Шегуваш ли се? Бездруго трябва да се прибирам.

Тя ме прегръща, Лив и Юли също. После, също като предната вечер, оставам сама да оправя гримовете и костюмите. Когато приключвам, сядам, за да прочета няколко десетки съобщения на телефона си. Повечето за мое учудване са доста ласкателни.

Към края попадам на едно от ИГРА НА НЕРВИ. Изкушавам се да го изтрия, но какво пък толкова? Може би искат да ме поздравят, съм привлякла толкова много внимание към скучното наглед предизвикателство.

Когато отварям съобщението, сърцето ми подскача:

ЗДРАСТИ, ВИЙ!

ТИ СЪБРА МНОГО НОВИ ПОЧИТАТЕЛИ!

БИХМЕ ИСКАЛИ ДА ТЕ ПОКАНИМ ЗА СЛЕДВАЩОТО КВАЛИФИКАЦИОННО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО,

КОЕТО ОПРЕДЕЛЕНО СИ ЗАСЛУЖАВА! ВИЖ ПО-ДОЛУ.

Щраквам на линка, на който се вижда снимка от клипа ми в кафенето, само че са редактирали образа ми и сега нося секси обувки, които бях качила в страницата на „ТоваСъмАз“ преди няколко седмици. Гледай ти. За да се купят в кафяво, се чака три месеца, а тези са лимитираната фламинго серия. Организаторите на играта явно имат сериозни връзки. Как са разбрали, че ги искам? Нима някой им е дал достъп до страницата им?

Дочитам съобщението.

ЗА ДА СПЕЧЕЛИШ ОБУВКИТЕ, ТАЗИ ВЕЧЕР ОТИДИ ПАК В КАФЕНЕТО. В 9:40 ЩЕ ВЛЕЗЕ ИЪН (ВИЖ СНИМКАТА). ПОИСКАЙ ДА ТЕ ЧЕРПИ ЛАТЕ. ДОКАТО Е НА ОПАШКАТА, ЗАСТАНИ В СРЕДАТА НА ЗАВЕДЕНИЕТО И ЗАПЕЙ „СТО БУТИЛКИ БИРА НА СТЕНАТА“ СЪС ЗАТВОРЕНИ ОЧИ, ДОКАТО НЕ ТИ ДОНЕСЕ КАФЕТО.

Какво? Защо им е да се връщам в същото кафене, в което се изложих така? От друга страна, какъв по-добър начин да се изложа още повече? Все едно, не мога да го направя. Край на предизвикателствата. Обещах на Сидни.

Обаче тези обувки…

Пък и всичко в крайна сметка се нареди, нали така? И в това предизвикателство няма вода. Само трябва да пея и да се видя с някакъв тип. Така съм потънала в размишление, че не забелязвам Томи, докато не застава до мен. Показвам му телефона си.

— В никакъв случай — заявява той.

Поглеждам часа на телефона си.