Кирил Топалов - Нерви

— Хей, младеж! Я помогни на тия две чанти да станат и да се отнесат по местоназначение!

— Остави човека, нали обещаха, че ще ни посрещнат!-каза другото момиче, но Неда я прекъсна посъщия безапелационен начин:

— Никой няма да дойде, те сега блъскат карти! — След което отсече: — Хайде, младеж! Как се казваш?

— Стефан! — отвърнах троснато. Какво си мислеше тая пикла! Всъщност вече бях вдигнал голямата чанта, а другото момиче подпря своята чанта на краката ми и започна да събира разпилените пакети и портокали.

Хванах по една дръжка от всяка чанта, а те останалите две външни и тръгнахме.

— Неда и Диана! — каза тя, палейки си цигара с една ръка. — А ти къде с тая чантичка?

— Прибирам се.

— Като те гледам така, не си се разбързал много, мамчето сигурно вече е ошетало вкъщи.

— Живея сам — казах кратко, бях си намерил от доста време тоя отговор, който ми вършеше добра работа при подобни разговори, защото ликвидираше необходимостта от задаване на въпроса, имам ли семейство или не. Толкова народ живее в София на квартира.

— А-ха. Май следваш нещо?

— Медицина.

— О, докторе! — възкликна тя, след което се обърна към Диана: — Ето кой ще ни дава бележки и рецепти, а след някоя и друга година ще ни прави абортите.

— Абортите са забранени — изтърсих по възможно най-глупавия и най-сериозния начин първото, което ми дойде на устата, но за мое щастие те взеха това за умела шега и се разсмяха искрено, след което, за да затвърдя доброто им впечатление от мен, ги погледнах по-особено и добавих с нещо като тон на изпечен мошеник: — Но не са отменени. Ако си плащате добре...

— Ти си бил готин бе! — каза Неда и ми подаде да си дръпна от цигарата й. — Отначало ми изглеждаше по-смотан. Що не дойдеш с нас?

— Ама... — опита се да каже нещо Диана, но тя я пресече:

— Нали оная девойка каза, че може да не дойде! Плаща си нейната част и идва!

— Не, аз имах предвид, че той сигурно си има някъде уговорено — обясни Диана, но Неда пак я прекъсна:

— Ако има нещо уговорено, нямаше да се мъкне така като народна песен! Аз го заковах още като го подминахме, но си помислих друго. Хайде, младеж!

Моите съкилийници бяха подготвили нещо, даже бях дал и малко пари, но нямах особено желание да посрещам с тях Новата година, бяха ми омръзнали глупостите им. на тях също им беше все едно дали ще съм с тях или не, а бутилка шампанско за номера в парка едва ли щеше да се намери... Обаче и предложението на момичетата беше дошло доста изневиделица, не ги знаех къде искаха да ме вкарат, из София се говореха и случваха какви ли не неща. Във всеки случай не предизвикателното държане на Неда ме бе стреснало. Бях ги виждал вече доста такива и знаех, че това е модерна поза на много софийски разглезени момиченца, принадлежащи най-често на семейства с по-издигнато положение. Точно тия, дето най не ги обичах, защото бяха мързеливи, глупави, получаваха всичко наготово и всички трябваше да им бъдат задължени. От една страна, ме гонеше любопитство да видя как живеят софийските хайлайфни дамички, а от друга, ме задържаше страхът, че сигурно ще ме унизят с нещо, защото в техния свят щях да се чувствувам като мечка във вестибюл с кристални сервизи и китайски вази.

Докато мислех всичко това, влязохме в някакъв вход, момичетата ми тикнаха в ръцете и другите дръжки на чантите, защото по тясното стълбище нямаше място за трима, и след малко се озовахме пред една таванска врата, иззад която някакъв магнетофон вече беше доста силно-издут. Докато влизахме, си казах, че в края на краищата, ако не ми хареса, винаги мога да си тръгна, а ако някой ми се изрепчи повече, може и да му се случи нещо. От смущение и от много колебание по пътя не ми беше останало-време да попитам момичетата с какво се занимават и каква е компанията, в която ме водят, всъщност беше и неудобно да им задавам такива въпроси, но нищо — що е време, напред беше, всичко щеше да стане ясно. Важното беше да не губя самообладание и да се държа на ниво, мъчех се да си повтарям, че тия вътре, каквито и да са, не са с нищо повече от мен — нито са били боксьори, нито имат моите мускули и здрави юмруци, нито за една година са изчели по медицина и философия толкова книги, колкото-аз, така че само ако... Всъщност установявах, че всяко мое разсъждение завършваше набързо някъде по средата със заканата, че само... Ако някой психоаналитик бе-погледнал тогава в подсъзнанието ми, сигурно щеше да направи заключението, че вече не съм изпитвал нищо друго, освен непреодолимо, натрапчиво желание някой непременно да ми се изрепчи, за да го смотам с два тупаника, и освободен от натрапчивия си комплекс, да си замина — я към парка, я към съкилийниците...