Кирил Топалов - Нерви

През целия парк — от малкото стадионче, през лятната къпалня „Република“ и покрай къщичката на Баба Яга — минавах само в първи курс, когато живеех в общежитието на Четвърти километър.

(Сиреч, лятната къпалня сега „Мария Луиза“, а къщичката на баба Яга май някой я запали. Бел. Виктор от http://bezmonitor.com.)

Но и тогава, както и по-късно, когато прекосявах само периферията му около стадион „Васил Левски“, го избягвах винаги щом забележех отдалече, че големите прожектори на стадиона са запалени, защото това означаваше, че има мач, а аз, макар и да бях спортист човек, хранех, както храня и досега, органическо отвращение към футболната запалянковщина. Смятах, че тая запалянковщина е вреден за личността и за обществото сурогат на една не само опасна, но и гибелна за отделната личност и за обществото като цяло бездуховност, че и тя е нелеп заместител на друга, много по-нужна за нормалното развитие на обществото духовна и физическа енергия. На трибуните тези хора се ентусиазираха или се озверяваха така, сякаш от начина, по който този или онзи ще ритне топката, зависи съдбата на света или поне на децата им, което в края на краищата е едно и също. Всъщност убеден съм и че съдбата на света и на децата им ни най-малко не ги е интересувала. Изтичаше само второто десетилетие от войната и обществото се задъхваше от проблеми — земята бе кооперирана, но по-селата почти не останаха хора да я обработват (да не говорим, че върху някои от най-плодородните й кътчета бяха построени заводи, голяма част от които си останаха до края губещи), на пазара липсваха стоки от първа необходимост, както ги наричат журналистите, притокът на човешки маси към големите градове задълбочаваше и без това острата жилищна криза, бюрократизмът и бездушието се превръщаха все по-успешно в стил на времето, а шейсет хиляди души на стадиона бяха готови да се хванат гуша за гуша заради едно правилно или неправилно свирване на съдията. Часове наред след това градът не можеше да се успокои от ревящите тълпи, които с размахани спортни байраци и със запалени факли и вестници бяха готови да линчуват всеки, който се осмели да им каже нещо против тяхната футболна светиня;;. Никой не можеше да ме разубеди, че духовната смърт на един човек започва, когато той престане да бъде личност, а на един народ — когато започне да не се интересува от политика, което ще рече — от собственото си настояще и бъдеще. Добре поне, че нямаше стадиони, които да побират цели народи, но и да имаше, бях сигурен, че по-голямата (и-по-добрата) част на народите винаги ще остава отвън.. „Хляб и зрелища“ е бил девиз не на целия римски народ, а само на най-лумпенизираната и най-аполитичната част от него, и през изминалите оттогава две хилядолетия-историята не познава нито едно изключение в това отношение..

Та когато имаше мач или когато исках да подишам липовия аромат по „Коларовска“, свивах от кино „Витоша“ надолу по булеварда със същото име, после надясно към липите, които ме отвеждаха на площад „Славейков“, и ако в кино „Култура“ нямаше нищо интересно с доглеждане, минавах покрай Народния театър, чийто репертоар вече знаех почти наизуст, особено пиесите, в които играеха Владимир Трендафилов или Апостол Карамитев, оттам през градинката пред Военния клуб и право към Ректората и Докторската градина. Понякога се отбивах в Руската църква или в „Александър Невски“, особено когато се случеше литургия с хор. Никога не съм бил вярващ, но винаги запалвах по две свещици, след което с някак особено пречистена душа и с двойно по-голямо усърдие се залавях за диалектическата критика, която любимият ми Фойербах правеше на християнството. С годините поради липса на време влизанията ми в църквите ставаха все по-редки, но за сметка на това се увеличаваше броят на свещите, които палех. Третата вече беше за бай Христо, а четвъртата — за Неда.

С НЕДА СЕ ЗАПОЗНАХ почти на Нова година, на самия трийсет и първи привечер, малко след като дежурната в нашата читалня с основателен гняв и със сетни сили едвам изчака края на намаленото предпразнично работно време, за да затвори след мен и още двама-трима като мен, които като последни идиоти се бяха забили в дебелите книги, когато всички нормални хора, несъмнено включително и нейното семейство, вече се готвеха да седнат пред трапезите или телевизорите. Валеше хубав сняг и засипваше претъпкания кош върху раменете ми, който вероятно поради това не можеше да се проветри както трябва, и аз гледах на празничната суетня наоколо като човек, който няма нищо общо с нея. Слизах по „Патриарха“, исках да мина през парка, защото страшно ми харесваше, когато е отрупан със сняг, и тъкмо си мислех, че всъщност няма нищо по-хубаво от това да посрещнеш Новата година там, на някоя пейка, да си гръмнеш сам едно шампанско, да го изпиеш на един дъх и после да се въргаля ш в снега, докато цялата слама до шушка се разпилее от коша. Да, тъкмо си мислех всичко това и започнах да се питам къде в тоя час би могло да се намери бутилка, едно от двете момичета, които вървяха пред мен и мъкнеха две огромни, претъпкани с провизии чанти, се подхлъзна и се просна върху снежния тротоар. Затичах се да я вдигна, но докато стигна до нея, тя рипна сама и отцепи по адрес на хлъзгавицата такава яка псувня, че в един миг ми се прииска да се направя, че нито съм тръгнал към нея, нито даже съм я забелязал. Това очевидно беше някакъв внезапен, неосъзнат, но деликатен порив да й спестя неудобството. И сигурно щях да я отмина, ако самата тя не беше спряла тоя мой порив с едно твърде далеч от всякаква деликатност: