Кирил Топалов - Нерви

Застлах циментовия под с един евтин, но шарен котленски вълнен килим, метнах върху кушетката едно огнено родопско одеяло, покрих две от стените с купени пак от ЦУМ тънки виетнамски рогозки, сложих в ъгъла на масата, който беше откъм кушетката, една лампа от ковано желязо с абажур от камъшит, която ми служеше и за четене в леглото, накупих си електрически котлон, тенджерка, тиган, джезве, няколко чинии, чаши, лъжици и вилици, сдобих се и с един малък транзистор „Ехо“, който ми даваше точно време и известна представа за събитията по света, и моята душегубка наистина заприлича на човешко жилище. По рогозките накачих латинските спрежения, клетвата на Ескулап, снимките на Джо Луис — най-великия боксьор на всички времена, на Елвис, Фернандел и Бриджит Бардо, както и на Хемингуей, от когото още в морската школа бях изчел всичко, което беше преведено, бясно купувах и трупах покрай стените книги и моето жилище заприлича на истинска студентска квартира.

В подземната си килийка аз за първи път вкусих истински великата сладост на личната свобода. През онази седмица, когато ме бяха оставили сам в стаята в общежитието, само се бях докоснал до далечните периферии на същността й, което при това, въпреки че ми се полагаше по закон, ми бе подхвърлено като подаяние, като просяшка милостиня от ръката на онзи келеш, който при наличието на почти цял празен блок набута в стаята при мен двамата нещастни броячи на думите от житията на Кирил и Методий и Климент Охридски. Сега бях купил свободата си сам, бях я изработил с двете си яки ръце, чиито мазоли? бяха станали по-твърди от бетона, дето го леехме с бай Марко по вилите край София, чиито собственици отначало мразех, воден от извечния антагонизъм, който съществува между лишения от каквото и да е имущество пролетарий и буржоата собственик, но по-късно постепенно бях започнал да разбирам. Попаднал във властта на-онзи безскрупулен и ненаситен млад феодал от общежитието, който гледаше като на свое имущество не само на вонящите си дюшеци, но и на самите нас, аз осъзнавах-все по-ясно връзката между постигането на собствения нормален екзистенц-минимум и личната и гражданската свобода на човека. Истински свободна е само онази личност, чийто хляб, свобода и живот не са зависими от това, какво ще си позволи да помисли, да каже или да направи, стига, разбира се, думите или действията й да не застрашават с нещо онези права и достойнства на другите личности или на обществото като цяло, които в многовековната си история човечеството е извоювало и утвърдило с цената на много жертви и страдания като хуманни и демократични. Каква лична или гражданска свобода можеш да проявиш пред човек, от когото зависи дали ще живееш в северна или в южна стая в блока, по-близо или по-далеч от етажната тоалетна, дали ще спиш върху повече или по-малко вмирисан дюшек и в крайна сметка дали догодина въобще ще имаш шанс да получиш право на общежитие? Ами че онзи си позволяваше да ни определя дори и как да се обличаме! Видеше ли например, че някой си е купил дънки, го спираше насред коридора, измерваше го от глава до пети и го предупреждаваше:

— Охо, бако! Тебе те бие парата, а си ревал за общежитие! От другия семестър си търси квартира! А аз ще направя справка какви доходи си укрил..

Ако си по-наивен, ще започнеш да му обясняваш, че не си укрил никакви доходи, а си спестил от обедите или вечерите си, от театрите или концертите си, че за нова година вашите са ти изпратили два-трийсет лева и като си ги прибавил към спестеното, са станали шейсет за дънки. Ако обаче си вече в течение на нещата, ще се досетиш, че вероятно е забелязал как миналия път си отишъл да си вземеш колета направо от пощата и не си го „зачел за човек“, както самият той е формулирал подобни деяния, които ти в бъдеще не само ще гледаш да избягваш, но и с цената на още икономии на вечери или обеди ще спестиш пак два-трийсет лева, защото е сигурно, че след подобен диалог в коридора той непременно в скоро време ще намери начин да ти даде да разбереш, че страшно му трябват малко пари до следващата стипендия, защото не знам кой си, по не знам какъв си начин (и за не знам кой си път вече!) му завлякъл не знам колко си служебни лева. Та и виладжиите, на които с бай Марко наливахме плочите и които според строителния жаргон наричахме „чорбаджии“. Някои от тях — мошеници от различен калибър или имащи власт дерибеи, най-често от средното, рушветчийски най-облагодетелствуваното бюрократско равнище — заслужаваха не само жаргонното си прозвище, но и справедливата ми класова ненавист. Край тях обаче имаше и доста хорица, които правеха мизерната си виличка с цената на много лишения и заеми, на нечовешки нерви и личен физически труд, които нерядко ги завеждаха в гроба преди още да са успели да се похвалят на всички близки и приятели със завършеното си само в най-груби линии произведение. Какви ти чорбаджии и буржоа — кой ги знае от кошмара на каква панелна теснотия са бягали или от досадната опека на какъв амбициозен домоуправител са се спасявали. Много мои колеги например смениха сума ти квартири само заради домоуправителите, които не само им правеха денонощни проверки, да не би да преспи някой гратис при тях, но и по всякакъв начин се бъркаха в личния им живот, загрижени не само за противопожарната, но и за моралната сигурност на подвластните им пет, осем или повече етажни домове крепости. Струва си да послуша човек някой разговор, който си водят на стълбищната площадка, пред полуотворената врата на някой миришещ на вечерна яхния апартамент двама-трима глави на почтени семейства от входа, в чиито мазета или тавани са „пуснати“ студенти. Да не ти дава господ да си съставиш мнение за учащата се днешна (или в случая — вчерашна) младеж от техните приказки. Ще ти стане ясно, че това не е младеж, а сбирщина от пияници и развратници, в чиито ръце утре ще бъдат здравето, икономиката, строителството, промишлеността, науката и изкуството на обществото. Заслушайте се малко по-внимателно в това, което си говорят, и ще се убедите, че най-често употребяваната от тях дума е „оргия“. Ако някой е забелязан да влиза или излиза от мазето с приятелката си, това е оргия. Ако поради по-широкия си рецепторен диапазон на младежкия си слухов апарат друг е пуснал транзистора, грамофона или магнетофона си на малко по-високи децибели, това също е оргия. Да не говорим пък, ако поради рожден или имен ден, по повод на приключила сесия или получен колет от село или пък дори и — без никакъв повод се събере компания, чиято веселба продължи до среднощ-това вече е супер-оргия, която така буйно развихря пошличката сексуална фантазия на родния еснаф с обременено съзнание, че телефоните на районното управление на милицията буквално се взривяват от неговото възмутено звънене едновременно от почти пет-шест апарата. Дежурната кола пристига и милиционерите виждат, че няма никаква оргия, а млади хора, една част от които танцуват, а други просто си пият и спорят на живот и смърт по въпроса, дали естетическото понятие „прекрасно“ е субективна или обективна категория, дали бъдещето на поезията е в класическия или в свободния стих, дали ще се класираме на световното за четвъртфиналите, дали при игра на бридж еди-какво си се прави така или иначе. Даже и музиката не се оказва чак толкова силна, както са казали по телефона. Дежурните лица все пак предупреждават, че вече е доста късно и че магнетофонът трябва да се намали така, че да не пречи на почивката на хората, които утре са на работа. За същата цел трябва да се прекратят танците и разговорите на висок глас, може даже и да изпият по едно кафе със студенцията (особено пък ако се окаже и че са колеги, нали немалко от тях карат задочно право в Университета или в тяхната специална школа), и си отиват да си гледат дежурството... Послушайте обаче какво се говори на стълбищната площадка, докато се прави яхнията, и ще научите такива неща, от които ще ви се изправи не само косата, защото когато милицията нахлула, вътре всички били голи и на калъп, така ги и откарали с джипката в управлението, а една двойка закарали направо в „Пирогов“, защото така се уплашила от милицията, че трябвало да я разделят чрез операция, „Хонконг и Шанхай ти казвам“ — твърди убедително най-сведущият и и най-възмутеният, който е видял всичко това с очите си. — Направиха ни блока на бардак! — И понеже самият той не е дал под наем нито таван, нито мазе, не изпуска случая да припомни: — Аз винаги съм казвал, че трябва да вземем решение за ликвидиране на тия студентски свърталища! Деца и внуци имаме, гледат и се учат! После ще си скубем косите!... Хм... На мен да ми паднат, ще ги науча аз! Ама пуста слободия! Едно време студент — това разбирам аз! Шапка ще ти свали, път ще ти направи, мястото си в трамвая щети отстъпи, за половин лев въглищата ще ти внесе и ако му предложиш чашка ракия, като от огън бяга! А сега — хаймани! Изяждат на родителите си по петстотин лева на месец и само за пиене и за оргии мислят! Половината от тях хич и не знаят какво следват, затова сме я докарали дотам! Утре те ще водят държавата! Всичко е загубено!.. Ами да ги разкараме оттук, докато е време!