Моите съквартиранти не ходеха нито на Сточна гара, нито по строежите из вилната зона, та не им тежеше толкова недоспиването, а често наваксваха недостига от спане през деня за сметка на лекциите. Но аз, особено след тежка работа, имах нужда да се наспя като хората, за да мога на другия ден в седем и петнайсет сутринта да бъда в академията, която се намираше в противоположния край на града. Ето защо си бях намерил някакъв стар, парцалив дюшек и едно скрито местенце в мазето до парното. Когато имах нужда от седем-осем часа здрав сън, се промъквах тайно на моето място и се просвах върху дюшека, по който малко преди мен се бяха прескачали мишки. Отначало страшно ми се гадеше от миризмата на мишотини, но постепенно свикнах. Важното беше, че бях сам, че го нямаше кошмара да очакваш всяка секунда някой пиян глупак да рипне с калните си обувки от прозореца направо върху леглото ти и докато улучи вратата, да събори всичко в стаята... Лошото беше само, че не можех да взимам долу някакви завивки и възглавница, защото щях да направя впечатление, когато ги нося. Да ги оставям в мазето също не можеше, защото мишките веднага щяха да им видят сметката, и така постепенно се научих да спя върху големия дюшек, свит като премръзнало куче. На бургазлиите не казвах къде отивам да спя и те започнаха да ме гледат с уважение, смятайки, че съм си намерил капия, както те казваха, в съседния женски блок. Не поддържаха добра лична хигиена, затова и не усещаха, че от време на време мириша на мишотини.
Това беше първото ми мазе, след това смених още няколко, но идеята да се махна от общежитието и да си наема някое мазенце или таванче ми дойде там. Костваше ми доста усилия да свикна с мисълта, че трябва да се разделя с общежитието, защото предварително си мислех, че там кипи интересен студентски живот. Просто не можех да си представя, че човек би могъл да е истински, пълноценен студент, ако всички страни на неговия живот не са част от едно голямо, общо академично цяло. Вероятно тук си казваха думата деформациите от сиропиталището, чийто общежитиен принцип бе заменен веднага след това от също така пълния общежитиен принцип на войнишкия живот. В студентската партерна стая на Четвърти километър обаче аз за първи път осъзнах, че големият, истинският свободен живот на човека влиза в категорично противоречие с общежитийния принцип на екзистенцията. Щом битието определя съзнанието, а духовните заложби и интереси на хората са различни — необходимо условие за правилното изграждане на човешката индивидуалност, както пък ни учеха учебниците по философия, — то всяка пълноценна личност, за да се осъществи като такава, се нуждае от своя лична, неповторима жизнена атмосфера. Психолозите казват, че по жилището на човека може най-добре да се определят неговият характер и душевност. Какъв характер и каква душевност в едно общежитие, където живееш в една стая с още двама души, с които нямаш нищо общо?
През лятото всички бяха длъжни да напуснат общежитието, защото идваха студентски туристически групи от чужбина, както и участници в международната студентска бригада. Мен ме оставяха по изключение. „Инвалид от войната“ — чух да казва подигравателно по телефона студентският отговорник на нашия блок, обяснявайки на някакво по-голямо началство причините, поради които се налага да остана. Наистина съм инвалид — ми се прииска да му викна, да вляза вътре и да му разбия черепа с тежкия черен сименс, чрез който ми уреждаше стаята. Това беше един гаден тип с фелдфебелски наклонности, който тероризираше целия блок. Самоволно си беше присвоил правото да получава кореспонденцията ни и на шега, на майтап даваше любовните писма само срещу два лева. а колетите се изяждаха и изпиваха задължително с негово участие. Много глупаци му бяха дали пари назаем, които нито се надяваха да си получат обратно, нито пък въобще някога щяха да ги потърсят. По-важно беше да са в добри отношения с него, защото мнението му също имаше значение дали да ти дадат общежитие и догодина, да не говорим, че напълно в негова власт беше да те сложи в каквато си иска стая и ако те намрази за нещо, да ти вгорчава живота цяла година. Сам си беше създал легендата, че е човек на милицията, и мнозина му се плашеха, но после се оказа, че не е. След една година го хванаха освен в голяма злоупотреба с имуществото на блока, още и че търгува с долари и не само го изключиха от Юридическия факултет, но го и дадоха под съд, Чак тогава тия, които му бяха давали пари назаем, се осмелиха да си ги потърсят обратно и се говореше, че общата сума възлизала на няколко хиляди лева.
Читать дальше