Кирил Топалов - Нерви

Тя също запалва цигара, дръпва няколко пъти (паузата вероятно ще има за задача да откаже психически натиск върху мен) и казва бавно, с равен тон, под чиято само привидно спокойна повърхност би трябвало да се досетя сам, че се заражда тайфун поне от тихоокеански тип.

— Предупреждавам те, че този път въпросите са много страшни и с още по-страшни последици... — След това предварително лаконично метеороложко предупреждение за зараждането на тайфуна следва и едно малко лирично отклонение, за да се подчертае чисто човешкият момент в наближаващата тихоокеанска трагедия. — Напоследък само това се питам — да ти ги задам или не...

— Моля ти се! — почти изкрещявам от радиорубката на моя застрашен кораб. — Изгарям от нетърпение! Казвай за какво се касае! Конкретни данни!

— Данните са налице и се касае за престъпление! — казва тя, без да скрива, че моето предизвикателно държане я облекчава. — Държиш ли все още да ги чуеш?

— Даже настоявам! — чувам като чужд собствения си глас, защото едва сега изведнъж разбирам, че нашият разговор вече не се води за нейния аборт. И за да си дам сам кураж, повтарям още веднъж: — Да, настоявам!

— Страхувам се, че ще съжаляваш — заплашва ме тя с все същия равен тон, от което убеждението ми, че се касае наистина за сериозна схватка с океана, се затвърждава.

Следователно — колкото може по-несериозно:

— На моите години едно съжаляване повече или по-малко не е от особено значение.

— Вероятно ще бъде от значение за начина, по който може би ще ти се наложи да прекараш голяма част от оставащите ти години — казва тя все така равно и сериозно, не показвайки никакви признаци на влияние от моя стил на реагиране.

Независимо от това аз съм длъжен да продължа по същия начин, чувал съм, че колкото повече се разразява тайфунът, толкова повече моряците се мъчат да се правят на непукисти, явно с примитивния си, но верен инстинкт на деца на природата те са установили много важното правило, че първата предпоставка за победа над нещо сериозно е да му покажеш (или да се опиташ да внушиш поне на себе си), че не го взимаш чак толкова надълбоко.

— Казах ти — отвръщам почти весело... — От старческия дом не се боя. Особено пък ако бъда сигурен, че там няма да се направиш, че не ме познаваш.

— Разбираш много добре, че говоря не за старческия дом — казва Ани тихо.

Може би правя грешка, но решавам внезапно да й задам точен и сериозен въпрос:

— А за кой?

— За един друг, в който се отива за предумишлено убийство.

Така. Значи все пак ще си дойдем на темата за нощните й кошмари. За втори път си казвам, че всъщност нали това е и целта на занятието, следователно няма от какво да се стряскам, каквото има за казване, трябва да се каже. Но аз съм длъжен да бъда на равнище и доколкото позволяват обстоятелствата — в максимално активна позиция. Нали ще натискам спусъка! Тогава да й помогна:

— За предумишлено убийство се отива в затвора. А аз мисля, че подобни заслуги нямам. Поне засега.

— Това ще стане ясно от отговорите на въпросите, които ще ти задам — казва тя със спокойната увереност на човек, който вече е натиснал спусъка и сега само преобръща, вече без никакъв хъс, оттук-оттам трупа на убитото животно, за да се убеди в смисъла на голямата гонитба. — Ако, разбира се, държиш да ги чуеш.

Но понеже нямам никакви основания да се смятам за убито животно, аз ще изскоча на поляната:

— Моля. Слушам с интерес.

Тогава Ани ще угаси бавно цигарата си в пепелника, ще оправи с несъзнателно движение косата си и ще отправи спокойно двуцевката на хубавите си очи към челото ми:

— Каква е съдбата на момичето, с което ти ходеше, преди внезапно да се ожениш за мен?

— Убих го — бих отвърнал на подобен въпрос на следователя, след което с две думи ще му отговоря как и той сигурно ще ми признае много сериозни смекчаващи вината обстоятелства. Но сега на поляната, само на разкрач от мен, ще стои една жена, която е запънала срещу ми пушка. Не иде да си признавам.

Та значи така. Все пак — Неда.

НЕДА ВЛЕЗЕ В МОЯ ЖИВОТ по абсурдната логика на правилото, че най-често най-съдбовните неща в живота на човека се явяват резултат на съвсем случайно стечение на още по-случайни обстоятелства. Лошото е, че пак по абсурдната логика на някакво още по-идиотско правило тя излезе от него и въобще от живота в резултат на обстоятелства, за които аз нося най-тежка вина, но които тя за разлика от Ани сигурно би ми простила. Защото не може да не е разбрала, че я убивам именно защото много я обичам. Истинските жени прощават тия неща на мъжете, а в ред отношения Неда беше много по-голяма жена от Ани.