Кирил Топалов - Нерви

Както и да е, проблемите ни дойдоха не от тези, които гледаха да бъдат по-далеч от нас, а от онези, които искаха да ни помогнат. След като няколко коли спираха край нас и аз трябваше да отказвам предложения за помощ, обяснявайки, че на момичето му няма нищо, при Народния театър до нас спря една дежурна милиционерска кола, от която излязоха двама старшини.

— Какво му е на момичето? — попита единият старшина отдалече, а Ани, без да види, че са милиционери, тъй като и бяха в гръб, и понеже алкохолът изведнъж я бе хванал много силно, започна истерично да крещи:

— Умира-а-ам! Умира-а-ам!... Помо-о-ощ!. — . Докато й обясня какво става, милиционерите дотичаха. Окуражена от тяхното присъствие, се приближи и някаква компания от пет-шест души, а Ани продължаваше да рита и да маха с ръце във въздуха, крещейки още по-силно:

— Умирам от любо-о-о-в! Умирам от любо-о-о-в! — Компанията се разсмя, а милиционерите се ядосаха, защото помислиха, че сме решили да им правим плоски пиянски среднощни номера. Съвсем пияна, Ани продължи да се лигави и в колата, но те вече не й обръщаха внимание. явно бяха свикнали с подобни изпълнения. Изгубила контрол над реакциите си, тя се бе оставила изцяло във властта на оная малка професорска госпожичка, която може да прави околните на маймуни и на която всичко е простено, защото каквото и да направи, публиката трябва да й ръкопляска, да цъка с език и непрекъснато да повтаря, че от нея няма по-красива, по-умна и по-талантлива. В бара успя отчасти да го постигне по обясними причини, пред катаджиите не успя по още по-обясними, а когато в управлението заяви на дежурния майор, че трябва да застане мирно и да ни козирува, защото ние се женим, и когато тя го нарече простак, понеже той не пожела да го направи, й се наложи — може би за първи път в живота й — да разбере, че за обществото извън професорското семейство тя не е никаква принцеса, а най-обикновена хлапачка, която колкото по-лошо се държи с майора (защото тя продължи да го нагрубява), толкова повече увеличава риска да разбере това по максимално неприятен начин.

Пак добре, че майорът излезе разбран човек. Вероятно изигра известна роля и фактът, че аз не бях пиян и му обясних всичко. Можеше да прекараме нощта в управлението и на сутринта да ни прочетат по бързата процедура по една присъда за дребно хулиганство и за обида на длъжностно лице... Обадиха се на професора и когато той пристигна, тя още не беше изтрезняла. Заяви му, че сме попаднали в плен на едно вражеско племе, което не ни позволява да се оженим и се готви да ни изяде, след което професорът й отпра такъв шамар, какъвто никога не бих очаквал от кротък и безличен човек като него. Всъщност този шамар я и спаси, защото търпението на майора беше вече на изчерпване. Скочих да я защитя, но видях, че професорът е по-уплашен от самата нея. Не знам дали уплахата му се е дължала повече на тревога за състоянието на дъщеря му или на мисълта за това, което го очаква вкъщи, когато професоршата разбере, че вместо да защити детето от „тия грубияни“, той си е позволил да я удари. —

Той се спусна към нея и я прегърна, а тя изведнъж омекна, сви се в него и заскимтя като малко бито кученце.

— Дъщеря ми не е способна на лоши постъпки — каза той на майора. — Но тия гамени, които напълниха София, влияят зле на възпитаните деца...

— Младежът се държа съвсем прилично — вдигна глава дежурният от протокола, който след това трябваше да подпишем и тримата. — Възпитайте си дъщерята, защото моите колеги по другите управления са по-нервни... Подпишете тук и сте свободни.

— Втората част на драмата се е разиграла в професорския дом. Професоршата е направила неистова истерия, заявявайки на дъщеря си, че такива долнопробни типове като мен ще влязат в къщата й само през нейния труп. Казах на Ани, че можем да живеем отначало в моето мазе, което тя благодарение на блестящите си домакински способности вече бе успяла да превърне в малко уютно гнездо. След завършването на академията така или иначе ще идем някъде по разпределение за три години, пък после добър е Господ — . В някое родопско градче ще спестим малко пари и като се върнем в София, ще си уредим свое жилище.

— Ти си луд! — заяви ми тя като добра възпитаничка на трезвата житейска философия на майка си. — Да се откажем от тоя огромен апартамент в центъра и от вилата в Бояна, за да се свираме в твоето мазе и цял живот да работим като добитъци за един двустаен панелен апартамент в петия картофен пояс на София!... Тая няма да стане! Освен това майка ми е права, че ако се оженим сега, това ще бъде катастрофално за моето следване. Заради детето аз ще трябва да прекъсна поне две години и простачките, които не могат да ми стъпят на малкия пръст, ще завършат преди мен и ще налапат аспирантурите, дето се очертават в катедрите по вътрешни болести и по хирургия. За мен по-важно е...