Изобщо, като хвърлям поглед назад, бих могъл да кажа, че много от идеите за неморалните взаимоотношения между хората, които всеки човек натрупва като опит или информация в течение на целия си живот, аз получих наготово още в първите години на семейния си живот благодарение на непрекъснатите подозрения и обвинения, които Ани ми отправяше. Възможно ли е това професорско семейство да е изграждало толкова години взаимоотношенията си с останалия свят, ръководено единствено от позицията, че всички — близки и далечни, познати и непознати — са негови активни или потенциални врагове, че всички наоколо са егоисти, кариеристи, подлеци, дори латентни престъпници? Как можеш да живееш щастливо в един свят, който активно мразиш? Нали в края на краищата животът е такъв, какъвто ти сам си го направиш или поне какъвто си го представяш?... И как тази жена движи морално-етичните рубрики на своя вестник? Би трябвало някой ден да взема и да прочета няколко нейни статии...
— Извинявай — казах тогава и направих първата си грешка, трябвало е да й се озъбя и аз, нещо в смисъл „А откъде да съм сигурен, че е от мен?“, щяла е да се разреве още по-силно, но със сигурност е щяла и по-бързо, и по-резултатно да омекне. — Никога не бих могъл да кажа подобно нещо, знаеш, че те обичам. Най-малко на теб и най-малко в тоя момент бих могъл да ти причиня болка. Нямаш представа колко съм щастлив.
Всъщност колкото пъти си мисля за онзи разговор, толкова пъти стигам все до един и същ извод — че тя тогава просто ми изигра един етюд, за да види как ще реагирам във внезапно създала се, остро конфликтна ситуация, и ако моята грешка бе, че проявих слабост, то нейната, още по-голяма, се е заключавала във факта, че твърде прибързано и лекомислено е направила от това генерални изводи за тактиката и стратегията на бъдещата си саморазправа с мен.
— — Сега си длъжен да намериш много пари и да ме занесеш на бар! — заповяда ми тя. — Последно напиване, пушене и танцуване по случай настъпването на великите пости. А до бара и обратно ще ме носиш на ръце — първо, за да си изтърпиш наказанието, и второ, за да разберат всички, че съм ти булка.
Втората грешка, която направих тогава, беше, че наистина я носих до бара и обратно. Добре, че не беше тежка, справих се благодарение и на тренировките на Сточна гара и по постройките. По-неприятно беше задължението да отговарям на десетките внимателни граждани и особено гражданки, които се спускаха разтревожени към нас с въпроса, какво му е станало на момичето — припаднало ли е, сгазено ли е, удар ли е получило, живо ли е... Само една възрастна жена, изглежда, отгатна донякъде характера на синдрома и понеже сигурно имаше златен син и лоша снаха, каза пророчески на любопитните, които се случиха най-близо до нея:
— Нека я носи; нека я носи!... Цял живот ще я носи, после тя ще му носи на гробищата... Курветини с курветини.. Изядоха добрите момчета... Мътната да ги занесе дано!
В бара Ани не миряса, докато не изпукахме всичките триста и двайсет лева, за които два месеца бях мъкнал цимент на Сточна гара и бях копал основи в Драгалевци. Яде бадеми, докато й прилоша, след което започна да праща наляво и надясно по масите бутилки шампанско, като поръчваше на келнера да предупреждава, че всички бутилки ще се отварят едновременно по даден от нея знак. Никога не съм я виждал така щастлива, както в мига, в който започна канонадата от отварянето на тапите. Сред всеобщото ура, за което пак тя даде знак, нагоре полетяха и струите шампанско от предварително разлюшканите, пак по знак от нея, бутилки. В тоя момент забравих за цимента и копането и мисля, че аз виках най-силно.
Когато канонадата и виковете утихнаха, тя остана права и за да задоволи законното любопитство на публиката, тъй като подобен жест не се прави без основателен повод, викна:
— Ние се женим! — Последваха бурни ръкопляскания и викове „Браво“, които изведнъж се превърнаха в едно общо скандиране: „Гор-чи-во, гор-чи-во...“ Колко му е да създадеш атракция на пияната публика в бара. А след като под новите аплодисменти се целунахме, Ани извика: — Менделсон!
Оркестърът веднага засвири сватбения марш, публиката запя, а Ани се намери в ръцете ми, от които благоволи да слезе чак след половин час, когато ни арестуваха. Триумфално изпратени от Публиката в бара, по улиците на нощна София ние се оказахме още по-подозрителни, отколкото на отиване, и с пълно основание — да носиш някого на ръце посред нощ е съвсем резонен повод за любопитство, загриженост или пък за минаване на другия тротоар. Тогава за първи път разбрах, че има и хора, които гледат да стоят по-надалеч от всичко, излизащо от нормалните рамки на протичане на обществения ред. Защото един скандал, сбиване, нападение, раняване или смърт на човек, катастрофа, кражба — това са все неща, на които елементарният обществен и човешки дълг те прави съпричастен, ако се случиш на местопроизшествието, и освен че трябва да се притечеш на помощ, си длъжен в много от случаите да се ангажираш и като свидетел, а това освен опасност от пострадване на място може да ти доведе и години наред разкарване по съдебните зали, влизане в неочаквани и нежелани за теб взаимоотношения с двете заинтересувани страни, въобще куп неприятности... Да, имаше хора, които, щом ни видеха, гледаха да се ометат. Едни го правеха с известно притеснение, мъчейки се да дадат вид, че пътят им наистина не е към нас, както беше допреди пет секунди, а ей натам, към Градската градина или даже още по-добре към Археологическия музей и оттам към ларгото на ЦУМ, където сега, в два и половина през нощта, има за свършване една много важна работа... Други обаче въобще не си и правеха труд да придадат на бягството си някаква благовидност, а чисто и просто за броени секунди изчезваха от лицето на нощната софийска, плътно облицована с камък земя. Как успяваха да пропаднат вдън земя през толкова много павета, базалт-и асфалт, не ми беше ясно, но го правеха с похват на тренирани хора. Когато за първи път стъпих в столицата, тя ме респектираше и радваше, потискаше и въодушевяваше, сега за първи път ме уплаши. Мисля, че в селото на нашето сиропиталище никой няма да се скрие зад първия плет, ако среднощ срещне човек, който да носи друг човек на ръце.
Читать дальше