Кирил Топалов - Нерви

„Напуснала ви е една жена? Вие сте удържали една победа.“ Главата си режа, че е имал щастието да формулира тая максима още в твърде ранна възраст. Иначе да е оставил костите си някъде по бойните поля на Франция или Италия най-много като отдельонен командир...

Сега обаче, понеже жена ми така доверчиво ще свали гарда, не трябва да я измъчвам с чак такива крайни разсъждения, поради което се налага да положа усилия да синтезирам поуката в една по-кратка мисъл:

— Мила моя, нима не си се убедила досега, че от казване на някаква истина и от оказване на съпротива в семейството човек не може да се надява на нищо добро?

— Така ли? — ще се оживи тя, очевидно баналната истина, която изричам, я вдъхновява за нещо, което си струва труда отново да се вдигне гардът. — Интересно тогава на какво се надяваш при настоящото ти неоказване на съпротива?

По професионален навик жена ми открай време борави с думите доста свободно и безотговорно, а най-свободно и безотговорно употребява най-силните им форми, например: аз никога вече няма да стъпя в тая кола (съответно — у тоя твой приятел, в скапаната ти академия, в кабинета ти, в тая почивна станция и т. н.), ти никога не си помислил за мен (съответно — за детето, за тоя дом), ти се интересуваш единствено, ама единствено само за себе си (съответно — за приятелите си, за колегите си, за любовниците си, за колата си) и така нататък — суперлатив до суперлатив, за нея няма междинни степени и нюанси, когато се касае за нещо, от което смята, че е лично засегната, а тя смята, че е засегната точно по такъв краен и по никакъв друг начин от всичко, което се извършва по света и у нас — от моята лична безотговорност до политическата криза в Индонезия. Позволих й да ме излъже само първите един-два пъти, когато ми заявяваше, че няма да преспи и една нощ повече под един покрив с мен. Костваше ми доста усилия да я разубедя да не прави нещо, което, както се оказа с течение на времето, никога не е и имала наум да извърши сериозно. Не се прощава лесно, когато разбереш, че цял живот са те правили (или поне са се опитвали да те правят) на глупак. Следователно нищо не ми пречи да й го кажа, макар и не съвсем направо, отговаряйки на въпроса й, на какво съм се надявал при настоящото си неоказване на съпротива:

— Ами как да ти кажа... Надявам се поне с това да ти доставя удоволствие... Мисля, че ти беше тази, която още от години при всеки скандал, щом свършеше аргументите си, викваше: „Ще си взема багажа и ще се махна!“ Каратистът беше още в първите класове на училището, когато започна и него да травмираш с това твое събиране на багажа. Или не го помниш как в такива случаи отчаяно заключваше апартамента и куфарите и криеше ключовете в дупките под ваната?. — . Предупреждавах те, че един ден и на него ще му писне да те спира, и му писна, нали? Помниш ли какво ти каза веднъж, в седми клас, та после лежа два дни в реанимацията?

Естествено, такова директно (още повече че е необоримо) обвинение означава вече яко хващане за гушите и ето че жена ми посяга направо с дясната:

— Разбира се! Нямаше от кого да се учи на реплики!... Винаги съм казвала, че е трябвало да станеш не касапин в болницата, а драмописец. Цар си на касапските реплики, Така щеше да съчетаеш по-плодотворно двата си таланта: да лекуваш със скалпела, а да убиваш с думи...

Защо пък да не й кажа и аз някоя и друга горчива истина? Нека не мисли, че около нея е имало само безчувствени говеда, с които е можела да прави каквото си поиска:

— Мила моя, уверявам те, че когато след цяла нощ бъркане по човешката карантия ме посрещаше както само ти умееш, съм изпитвал желание да убивам не само с думи.

Ще го кажа без всякакво преувеличение. Третият случай — след оня с физика в сиропиталището и другия с трънчанина, който хвърли в клозета едномесечната ми заплата, — когато съм изпитал реално желание да убивам, беше след едно чудовищно извънредно дежурство, в което аз, още млад и не само неопитен, но и все още несвикнал на големите касапски натоварвания на занаята, трябваше цяла нощ да събирам червата и мозъците на жертвите от една голяма железопътна катастрофа. Бедствието ни връхлетя така зашеметяващо, че не успях да се обадя вкъщи и да предупредя Ани, че оставам на дежурство — Когато призори, оскотял от умора и безсъние и повръщащ от дишаната цяла нощ димяща кръв и от гледката на кървавите човешки дрипи, аз застанах пред нашата врата, оказа се, че Ани я беше заключила, без да извади ключа отвътре. Натиснах звънеца, но тя го беше изключила. Не помня колко време съм чукал, но чух, че по едно време детето се събуди и тя отиде да го успокои, оставяйки ме да си чукам, след това вътре отново всичко утихна, а аз най-накрая съм припаднал пред вратата. Свестиха ме някакви отиващи на работа съседи. Ако не бяха ме спрели те, първото нещо, което щях да извърша, след като с един ритник разбих вратата, щеше да бъде едно преднамерено и съвсем хладнокръвно, дори садистично извършено убийство.