Кирил Топалов - Нерви

— Не! — ще отговориш ти с тон, който по най-добрия начин ще допълни неизречената част от мисълта ти, а именно, че въобще и не желаеш да я познаваш.

— Тогава откъде знаеш, че е „пикла“?

— Не ми отговаряш, дано поне това да означава, че си се замислила над думите ми, въпреки че се съмнявам. Ето я разликата между нас в това отношение. Извинявай, но тази „пикла“, към която ти априорно вече изпитваш неприязън, ако не и ненавист, може да е най-чудесното момиче на света, може вече да е изчело повече книги от теб и мен, взети заедно, може да знае вече два езика, може да му е съдено да направи революция в живописта! Откъде накъде — пикла? Не ти ли минава през ума, че като остарееш някога, може да се наложи точно на нея да се надяваш да ти донесе чаша вода? Нетолерантност, твоето име е жена!

Ако телефонът издрънчи отново, това би ми дало възможност да разтоваря малко от яда си, като например подметна:

— Е, хайде де, не бъди жестока! Може би след делото все пак ще идеш на тая пресконференция!

Жена ми обаче, понеже очевидно си познава добре стоката и знае, че оня глупак няма да се обади повече, от страх да не би тя да промени решението си и да го накара да дойде на делото, ще заяви уверено и ехидно:

— Сигурна съм, че те викат за извънредно дежурство.

— Не бъди толкова сигурна — ще кажа аз доста разколебано, защото, тръгвайки към телефона, ще си мисля отново, че онзи глупак наистина няма повече да се обади, а ако пък ме търсят мен, не се знае кой е, да не говорим, че понякога има и съвсем невинни обаждания, които, ако се случат в неподходящ момент, могат да направят куп поразии. Да речем, вдигам телефона:

— Ало!...

— Доктор Милев, вие ли сте? — Слава богу, сестрата от Първа хирургия, още е нова, не ми познава гласа по телефона.

— Да.

— Аз съм новата... — започва тя, но аз я прекъсвам:

— Да, да!

— Ще идвате ли днес в академията?

— Не.

— Чак утре, така ли?

— Така. — Започвам да се ядосвам, старшата сестра не би ми задавала такива глупави въпроси.

— Нали знаете, че днес се провежда спортният празник на академията? — продължава тя с глупавите си въпроси, а аз се мъча да не кипна:

— Да.

— Всички стажанти са там и ние тук закъсваме със скиорите. Непрекъснато ни карат нови.. Професорът ми нареди да ви попитам дали не можете да дойдете на едно извънредно дежурство...

— Не мога. — пресичам я някъде на половината на фразата й, обаче тя е от този тип гъски, които, докато не изграчат цялото изречение, което са си наумили, не отпушват ушите си за сигнал отвън. Но вероятно тонът ми я е стреснал малко, защото тя все пак успява да разбере, че нещо съм казал, и пита:

— Моля?

— Не мога да ида на това дежурство! — повтарям бавно, като на олигофрен и в тоя миг зървам особената усмивка на жена ми, която за миг е спряла да прави маникюра си и ме гледа със същото изражение, с което аз щях да слушам преди малко нейния разговор.

— Но професорът каза, ако все пак, макар и по-късно, се окаже, че можете... — започва онази оттатък да ме вбесява отново и аз почти виквам:

— Е, не мога! Да иде някой друг от отделението!

— Значи така да му предам? — пита сестрата бавно, сигурен съм, че в момента си записва какво точно да предаде на професора. — Да имате някакви нареждания?

— Не.

— А, доктор Милев! — сеща се онази изведнъж. — Има един особен случай на фрактура, която..

— Ще видя фрактурата утре.

— За утре да запишем ли стажанти? — пита сестрата, а жена ми отсреща вече почти сияе.

— Да.

— Свободен прием ще имате, нали?

— Да.

— Нещо да поръчате? — Тя забравя, че вече ме е питала за това, и аз трябва да прекъсна този идиотски разговор, защото току-виж го е започнала целия отначало:

— Не. Дочуване.

Затварянето на телефона ще е съпроводено от смеха на жена ми:

— Ами стига с тия дежурства бе, скъпи!.. Забравяш, че след по-малко от час вече си свободен.

— Ама... Наистина ме викат за дежурство! — ще кажа аз едва ли не смутено, най-добре можеш да се объркаш, когато казваш истината, а не ти вярват. — Днес имало много скиори със счупени глави и крака. Времето е хубаво и планината е пълна с безделници.

— Дългът те зове! — ще ми помогне тя великодушно. — Следователно...

Едва сега осъзнавам, че всъщност, слушан отстрани, моят разговор със сестрата би протекъл точно както нейния с оня глупак и че Ани би си помислила, че и аз... Да, разбира се, колко й трябва на една жена, за да се издигне сама в собствените си очи — достатъчно е например подозренията й, причинени от глупавата й ревност, да се оправдаят. Тогава пък, за да не си вири много носа, ще я върна към темата за нейния разговор: