Кирил Топалов - Нерви

— Е, стига с тия диети де! За всеки влак си има пътници. Ще вземеш да се повредиш нещо.

— Мисля, че това вече не те засяга — тихо и кратко ще каже тя повече на себе си, от което ще стане ясно, че изведнъж е съжалила, загдето се е поддала и е изпълнила идиотското ми хрумване — нещо, което за броени минути ще е ликвидирало резултата на нейния многочасов, започнал още в тъмни зори труд, и сега джунглата на нервната й система ще е попаднала в зона на все по-засилваща се гневна депресия.

Тогава да духаме и да махаме с ръце, за да помогнем на урагана:

— А, засяга ме, засяга ме. Ще кажат, че си се съсипала заради развода, и ще хвърлят цялата вина върху мен. И ето първата вълна:

— Бъди спокоен — ще каже жена ми твърдо, забола поглед в моя, а аз с периферното си зрение ще забележа, че престилката, която току-що е свалила от себе си, постепенно в ръцете й се превръща в плътна топка, по-точно ще заприлича на камък, който тя е готова да запрати смъртоносно по нечия глава. — Каквото и да ми се случи, ще се погрижа предварително за твоята чиста репутация. По отношение на мен. Що се отнася обаче до твоите деяния към някои други хора, свързани по един или друг начин с нашето семейно огнище, не ти гарантирам нито чиста репутация, нито спокойни старини.

Я виж, това е вече нещо. Почти сериозна заплаха. Какво значи това, че моята репутация и спокойствието на старините ми могат да бъдат поставени във връзка с мои деяния по отношение на „други хора, свързани по един или друг начин с нашето семейно огнище“?... И кои могат да бъдат тези „други хора“ освен Неда?

Хайде, ловецо! Сега е моментът да нанесеш последния удар, явно газелата е доведена до поляната, предстои красивият й скок, по време на който трябва да натиснеш спусъка. Внимавай само да не сбъркаш в някое движение!

Дран-и-и!... Телефонът. Цяла сутрин не беше звънял.

Жена ми, очевидно също втурнала се към схватката на поляната (иначе защо ще ми подхвърля тая стръв с „някои други хора“?), ще е замръзнала с търпеливо кавалерско очакване да й предоставя възможността първа да вдигне слушалката и аз, естествено, няма да я разочаровам, срещата ни на поляната така или иначе малко се отлага:

— Вероятно средствата за масова информация! — ще

посоча с широк жест към хола, където телефонът звъни вече за втори път.

Ани ще ми хвърли пълен с омраза поглед и ще тръгне решително.

— Ало! — ще долети отривисто гласът й, а аз ще стана и ще ида на пръсти до кофата за отпадъци, където бързо и с голямо облекчение ще изсипа иначе страшно вкусната бърканица.

Какво ще си говорят ли? Не е трудно да се досети човек.

Вероятно типът отсреща я пита „Оня в къщи ли е?“, защото тя отговаря:

— Да.

„Ама нали днес ви е делото?“ — сигурно пита онзи, защото на какъв друг въпрос тя би могла да отговори вече с леко раздразнение:

— Да, да!

„Да дойда ли в съда?“ — пита несъмнено той, иначе откъде-накъде тя ще викне това почти паническо:

— Не!

„Впрочем, да, така е по-добре — констатира онзи облекчен, — да не дадем повод за някакви съмнения; може да ти навреди на делото“, а тя, за да не бъде само с „да“ и „не“, тия едносрични отговори по телефона винаги звучат подозрително, разнообразява малко асортимента:

— Така.

„Да не идвам, нали?“ — Глупакът отсреща е толкова щастлив от нейното мъдро решение, че решава да изпита отново удоволствието от потвърждаването на известието за него, а тя вече почти истерично му виква:

— Да.

„След делото ще дойдеш «там», нали?“ — намеква онзи за тайния им терен, а тя му казва самата истина:

— Не мога.

„Защо? Искам веднага да се видим! Да разкажеш за делото!“ — настоява глупакът, а тя отново се ядосва, но и съобразява, че след толкова много „да“ и „не“ вече е време да създаде и някакво алиби и казва едно дълго изречение, от което онзи, ако има поне два грама ум, трябва да разбере, че разговорът вече я поставя в затруднено положение:

— Не мога да дойда на тази пресконференция. „Добре де, не можеш ли да дойдеш поне за малко?“ — настоява кореспондентът отсреща, а на нея, понеже вече е въвела темата за пресконференцията, й е сравнително по-лесно да повтори с едва сдържана досада:

— Е не мога — — И за да придаде по-голяма убедителност на версията си, добавя едно изречение без никаква връзка с разговора, но помагащо на алибито: — Да иде някой друг от отдела.

Онзи съвършен тъпак не разбира смисъла на последния й ход и иска да е наясно:

„Това за отдела го каза само така, за заблуда на шпионажа, нали?“