Кирил Топалов - Нерви

Сигурно е глупаво, разбира се, да си припомням подобни неща сега, когато става напълно ясен абсурдът на всичките ми двайсетгодишни усилия да градиш дом, да правиш мъченически ремонти, всеки път отново и отново, воден от измамната надежда, че внасяш нещо ново и интересно в живота си, че с нещо го осмисляш.. Не е ли целият живот на човека едно непрекъснато хвърляне от илюзия към илюзия, от надежда към надежда, от измама към измама, че ето — тоя път вече ще настъпи голямата промяна, онова неопределено хубаво, което носиш като смътно предчувствие още от дете, даже не предчувствие, а някаква абсолютна, макар и, пак ще кажа, неопределена увереност, че няма начин да не ти е отредено най-голямото и най-хубавото, което може да се падне от съдбата на един човек.. Колко на дребно живеем, Господи.

Ето и аз сега. Захванал съм се да воювам с тая нещастна жена, която — това гарантирам с главата си — ще запаше върху страшната си рокля една кухненска престилка, ще презре маникюра и парфюма си и ще се захване да ми приготвя пържени картофи с яйца, лук, шунка и магданоз по-малко от час преди да се разведе с мен. Защо? Кому е нужна тая война, която всяка минута всеки води срещу всеки? Рано или късно всички ще идем там, на полето на голямото примирие, и едва тогава, обръщайки се назад, ще разберем, че вместо да воюваме, е било по-добре да се обичаме. Но ще бъде късно.

Все пак тая война не я започнах аз, Бог ми е свидетел, както се казва в такива случаи, и ако някога се срещнем в онова поле, ще й го припомня. Тя е, която ме постави в положение на война, а тук, на тоя свят, по неизбежност все още нещата се решават чрез принципа на война като на война — най-идиотския от всички възможни.

— Хляб няма — ще съобщи тя, сервирайки ми пожеланата от мен бърканица в моята любима плитка купичка от алпака с две дръжки отстрани, в която яденето се запазва по-дълго горещо, според моя вкус.

Едно от нещата, с които жена ми винаги е в състояние да ме вбеси, е въпросът за хляба. Знае, че избягвам да го ям, самата тя от години е забравила вкуса му, но вкъщи винаги има хляб, който както се купува, така се и изхвърля, особено ако синът не си е у дома. От всички нас само той поддържа стародавния култ към тази свещена някога, но сега обявена от съвременната диетствуваща цивилизация за персона нон грата храна. Набива хляб като докер и отначало все се мъчех да го ограничавам, но откак започна да тренира активно карате, смъкна всички тлъстини. Освен това веднъж ми разви теория, че специално за каратистите хлябът бил абсолютно задължителен, понеже съдържал някаква съставка (името й не бях чувал), която била необходима за не знам си кой от ударите и за част от еди-какъв си скок.. Преметна ме нещо, но както и да е, за хора, които не дебелеят от него, хлябът е наистина полезен.

Друг път бих й създал малко емоции на тема хляб, но сега не е моментът. Докато преглъщам с мъка бърканицата и проклинам наум мига, в който ми е хрумнала тая идиотщина с яденето, защото всичко вътре ми се е стегнало от нерви, тя ще се мъчи да измие от ръцете си следите от картофите и лука. Какво ли ще стане, ако, както понякога се случва във филмите, изведнъж я награбя и я затъркалям неистово по балатума на кухнята — така както е със страшната си рокля, с парфюма, фризурата и изографисаното си като икона лице?... Не, няма да излезе нищо — В „Нощта“ на Антониони или в „Последното танго в Париж“ подобни ексцесии бяха израз на пълното отчуждение между главните герои, а в нашия жалък вариант ще излезе като още по-жалък опит от моя страна да променя нещата, да я накарам да се откаже от намерението си да се развежда с мен, седна дума, като израз на слабост. Пък и на ония скучаещи богаташи от споменатите и други подобни на тях филми им е по-лесно да правят разни откачени жестове. За тая рокля жена ми е работила два месеца и е написала най-малко десет статии. Само прическата й струва поне двайсет лева с бакшиша и още толкова с изгубеното време. А гримът, а парфюмът, а моите дрехи? Я без изхвърляния!

По-добре ще е да се опитам да облекча с нещо идиотското положение, в което така неразумно съм се напъхал сам.

— Ти няма ли да хапнеш малко с мен бе, мила? — ще кажа с възможно най-сърдечния тон, за да не се породи и сянка от съмнение, че току-що през главата ми са минавали и други идеи за преодоляване на алиенацията.

— Знаеш, че не ям такива боклуци — ще отвърне тя с гръб към мен, все така несъзнателно съблазнително наведена над мивката и заета с ръцете си.