Кирил Топалов - Нерви

— Да! — казва тя колкото може по-спокойно, но аз вече я усещам как страшно кипи отвътре, изведнъж ми хрумва, че онзи там всъщност работи за мен, без да знае, и като опъва все по-яко нервите на газелата, я прекарва все по-близо и във все по-желана от мен форма към поляната на важната ни среща.

„Значи за днес категорично — не?“

— Да.

„Поне довечера за малко?“

— Не.

„А кога ще те видя?“ — онзи го казва така сърцераздирателно, че моята патка сигурно вече е на седмото небе — виж колко я обича той!...

— Утре! — виква тя, почти задъхана от щастие. „Значи утре идваш направо «там»?“ — иска да се осигури онзи, а тя, оглупяла от щастие, повтаря до забрава:

— Да. да...

„Ще останеш цял ден при мен...“

— Да.

„Не можеш ли да преспиш?“

— Не. — Тя очевидно решава, че най-сетне трябва да се сложи край на тоя разговор, и въпреки че на устата й е да каже „Целувам те“, успява да се овладее и произнася едно доста добре маскирано като делово и служебно: — Дочуване.

Да, точно или поне почти така щеше да протече разговорът им, ако тя беше вдигнала слушалката.

А аз, подпрял се на рамката на вратата, с другарско участие щях да се мъча да й помогна:

— Ама стига с тия пресконференции и материали бе, мила! Забравяш, че след по-малко от час си вече свободна!...

— И какво според теб трябваше да говоря, след като наистина ме викат на пресконференция? — щеше да каже тя умерено-предизвикателно, дори студено, залавяйки се да възстанови маникюра си.

— Ами според мен трябваше да кажеш на тая пресконференция: „Гадже, не мога да дойда в квартирата ти, защото след малко се развеждам и провеждам с бащата на детето ни делови разговор.“

— А, ти се сещаш, че имаш и дете?

Моята Ани може да е много интелигентна, но и тя като останалите три милиарда от представителките на пола си притежава чудесния навик внезапно да изостави основната тема на спора и да се отплесне по някоя случайно изтървана дума, издигайки кавгата на още по-махаленско равнище, при това равнището е толкова по-махаленско, колкото по-незначителен като стойност за нашите взаимоотношения е поводът за отклонението. Обикновено в такива случаи аз се изключвам от спора и я оставям да си говори сама — впрочем нещо, което на нея като че никога не й омръзва. Вие виждали ли сте мъж от махалата, който след замлъкване на опонента си да продължава да дискутира с него? В най-лошия случай ще му тегли една майна и ще иде в кварталната кръчма да изпие две гроздови. А ако и опонентът му реши да направи същото, току-виж, че се събрали в кръчмата на една маса (нали всички други в тоя късен час са вече заети), и нищо чудно останалите две-три гроздови да бъдат изпити с обща салатка. Винаги съм се удивлявал на тая неизчерпаема енергия на слабия пол за кавга. Аз мога да припадна от изтощение само да слушам една жена, изпаднала в подобен подем на духа, а на нея сякаш някаква тайнствена сила й инжектира все нови и нови мощности. Да, ония през Средновековието, дето са горели жени на кладите, смятайки, че в тях се е вселил неизтощимият в злите дела сатана, не ще да са били съвсем прости. Аз съм заклет атеист и в Бог не вярвам, но що се отнася до връзките с нечистата сила, съм твърдо убеден, че на жените не им е съвсем чиста работата.

Тъй като обаче отклонението, което ще направи Ани, не се отнася до нещо несъществено, а до сина, аз съм длъжен да взема отношение. Всъщност не може да не й се признае, че изработва ситуацията майсторски, като заменя разговора за диалога по телефона с много по-важна тема, която при това още въобще няма да сме дискутирали във връзка с предстоящите събития. Начинът, по който ще въведе в разговора въпроса за Владо, ми подсказва, че вероятно пред съда тя ще защитава някаква теза за евентуална моя незаинтересованост относно съдбата му. Разбира се, не е изключено и да го каже просто така, водена от кавгаджийския си хъс, но аз съм длъжен да бъда нащрек. Защото моето право над това момче е толкова голямо, каквото не би могла да й подскаже и най-развинтената фантазия.

Интересно, на колкото бракоразводни дела съм присъствувал, винаги ми е правело впечатление, че хората поделят децата много по-лесно, отколкото имуществото си. Споровете за децата не могат да се сравнят с отчаяните борби, които се водят за една стая или за някакъв вносен цветен телевизор. Сигурно защото всеки си мисли, че детето, макар и присъдено на другия, така или иначе си остава пак негово, нищо, че ще може да го вижда само в определените от съда дни и часове. Даже много млади хора, не само мъже, но напоследък все повече и жени, предоставят с готовност отглеждането на детето на другия, за да могат да възстановят пълната си лична свобода, загубена внезапно с един прибързан и необмислен брак. Както когато са се женили, не са дообмислили всички плюсове и минуси на очертаващия им се при дадените конкретни обстоятелства брачен живот — една от основните причини за много от ранните разводи, — така и сега те не осъзнават, че паническото им бягство назад, към свободата, минава през трупове, и то през труповете на най-скъпите им хора — децата им. Защото самоуспокоението, че макар и да живее разделено от теб, детето продължава да бъде по същия начин твое, е измамно. Детето е като снежна топка, която рязко увеличава обема си-с всяко претъркулване по чистия девствен сняг. Всеки ден, всяка минута то натрупва нещо от света около себе си — думи, впечатления, информация, познания, способност за анализ и синтез, за логическо и абстрактно мислене, трупа интерес и безразличие, уважение и презрение, любов и омраза към света и към определени хора, формира свое отношение към живота... Как може да смяташ, че е твое, когато ти отсъствуваш от ежедневното извършване на всичко това? Когато не можеш да присъствуваш на раждането на една галактика от хаоса на вселената? Когато, повикан уплашено насън, не можеш да се явиш веднага и с едно погалване по косицата да прогониш нахлулия в стаята въоръжен до зъби лош човек, напоследък все по-често приемащ образ и на нашественик от чужда планета? Как ще се смяташ родител на това дете, когато пълзящите нагоре чертички по касата на вратата отбелязват само физическото израстване на детето ти, но не и твоята ежесекундна съпричастност с раждането на новата галактика? А това, че от време на време ще го виждаш и ще общуваш с него, е най-малката утеха — ти много повече се виждаш и общуваш с комшийските деца, пък нямаш претенцията да ги смяташ за свои.