Кирил Топалов - Нерви

Както и да е, мисълта ми е, че във връзка с яденето мога да й сложа едно малко капанче, което да засили объркването й, макар и да си мисли, че по въпроса за развода тя води битката повече, отколкото мен, на своя територия. Нищо, тогава психологическият ефект е даже още по-силен. И така, както е облякла една от най-хубавите си рокли (за да ме ядоса повече, показвайки, че разводът ще бъде за нея един малък празник), както е направила косата си, както се е изкъпала, напарфюмирала и гримирала, както си е направила маникюра, който, ако се съди по несъзнателно разперените й пръсти, още не ще да е изсъхнал както трябва, ще я вкарам в кухнята.

— Освен че мисля да отказвам цигарите, имам намерение и да започна твоите диети, в края на краищата се убедих, че са разумни — Сега обаче умирам от глад, а няма да има време преди делото да се отбия някъде да хапна.

Що не вземеш, като за последно, да ми направиш моите любими пържени картофки с яйца. Да те запомня с добро. — В очите й ще трепне радостно пламъче, което, разбира се, може да означава и израз на щастие от внезапната възможност да ме отреже с едно ехидно „Късно е“, но и в единия, и в другия случай не губя нищо, така че — мога да продължа да издевателствам още малко. — А ако нарежеш вътре и една глава лук, малко шунка и магданоз, ще бъде върхът. Ще те споменавам в молитвите си до гроб.

Какво ти капанче. Та аз с един точен рибарски замах ще съм хвърлил пред нея цяла мрежа от капани. При положение, че един гладен човек може да мине спокойно и само с едни прости пържени яйца, аз й поставям задача да бели и реже пресни картофки, от което пръстите й ще покафенеят (сутринта забелязах, че последният чифт от носените от мен вкъщи хирургически ръкавици, с които е свикнала да домакинствува, са скъсани), да не говорим, че ръцете й ще се вмиришат на лук. Шунката и магданозът са за камуфлаж, те са само шумата върху трапа.

— Лук? — би възкликнала жена ми при нормални обстоятелства. — Ти не си добре, отиваш сред хора! Ако го каже сега, имам готов отговор:

— Не се бой, аз там ще мълча като риба и ще бъда съгласен с всичко, което кажеш...

Но няма да го каже. Само когато намеся лука, в красивата пролука към джунглата, образувана от очите й, ще се преметне гневната сянка на страшния рис, но както светкавично ще се мерне, така и ще изчезне обратно вдън джунглата.

— С колко яйца? — ще попита газелата.

— „С четири, както винаги“ — ще отговоря колкото мога по-небрежно, за да не се издам колко се радвам.

Не трябва да се издам не само по принцип (една жена никога не трябва да знае със сигурност за какво колко се радваш или ядосваш, това би й помогнало да си състави по-далечна стратегия в непрекъснато бушуващата война на мирното й съжителство с теб), а главно поради факта, че Щом жена ми продължава така главоломно да сваля гарда, аз ще съм или много близо, или много далеч от победата, но и в двата случая съм длъжен да бъда десетократно повече нащрек, за да не похабя с едно малко невнимателно движение целия резултат на досегашния си труд.

Като си помисля само какво чудо беше, докато ремонтираме и обзаведем тая кухня. Мазилката върху панелните стени и на тавана се беше подкорубила и я смъкнах цялата. Същото направихме малко по-късно и със стените и таваните на останалите стаи, защото мазилките тръгнаха да падат сами, между тях и панелите нямаше никакво сцепление. Изкъртихме и изхвърлихме паркета от кухнята, който след едно протичане на автоматичната пералня се беше надигнал на гърбици под балатума. Не си и зададох въпроса, на кой ли идиот е дошла гениалната мисъл да поставя паркет в кухнята, защото това е все пак един от най-белите кахъри на родната жилищна конфекция. Не беше трудно да се справим и с петдесетината, отпуснати като за бог да прости плочки около мивката, защото-още на втората година, след като се нанесохме, половината от тях паднаха сами, а зад останалите се разкриха в пенобетона огромни мравуняци, резултатът от чиято неуморна трудова дейност беше ни повече, ни по-малко почти пълното ликвидиране на преградната стена между кухнята и банята. Благодарение на неизброимите връзки, които ми създава касапската ми професия, се снабдихме с плочки от специалната продукция на завода в Михайловград, с връзки трябваше да търсим и останалото, иначе-грозно, но дефицитно като всичко друго конфекционно-кухненско обзавеждане, местихме крановете от едната стена на другата, покрихме пода с теракота и накрая-някакви пъргави момчета ни взеха хиляда лева, за да ни остъклят тераската на кухнята... Не ми се иска да си спомням за безкрайните ремонти на целия апартамент, ремонти, които в по-бедните младежки години си правехме ние с жена ми сами и които по-късно бяха извършвани все от високоинтелигентни хора — инженери, химици, математици, лекари, които в почивните си часове и дни осигуряваха по чуждите апартаменти екзистенцминимума на семействата си. Не им завиждах на парите, напротив, давах им ги с желание и дори два-три пъти изпитах тайничко желание да ги попитам дали от време на време нямат нужда от още един работник, тогава събирахме пари за колата. Но въпреки уважението си към физическия труд имаше и един момент, когато намразих човека, който го упражняваше. Това беше един трънчанин от съседния блок, когото извиках да ми измаже таваните на стаите. Не го намразих, когато мъкнах двете магарета и голямата талпа от неговото мазе до нашия апартамент, а той вървеше до мен с празни ръце и ми обясняваше защо най-големите мошеници днес са докторите и колко е правилно, дето им забраниха частната практика. Не го намразих и когато след като половин ден му бърках варта и гипса и му подавах кофите, на обяд ми взе триста лева — моята тогавашна едномесечна заплата на главен асистент, кандидат на медицинските науки и надежда в хирургията. Намразих го, когато след като на обяд изпи едно шише ракия, накъса моите триста лева и ги хвърли в клозета, за да ни покаже, на мен и на един мой колега рентгенолог, който беше дошъл да ми помага, че за разлика от нас, докторите, той работел не за пари, а за да си направел „чекия на душата“. Мисля, че след историята с шамара на физика в сиропиталището това беше вторият случай, когато съм изпитал такова зашеметяващо желание да убия човек.