Кирил Топалов - Нерви

Когато през септември събрах парите за предплата, трябваше веднага да замина с курса си на есенна бригада, а като се върнахме, единственото, което намерих, беше-едно мизерно мазе в някакъв стар блок зад Университета, близо до Докторската градина. Дебелата и мазна хазяйка ми предложи и второто легло в една от стаите си, пълни със студенти, но като си представих как ще върви с парцала след мен в кухнята и ще ме кара да избърсвам веднага всяка капка вода, паднала на пода от мен, как при всяко влизане и излизане ще надзърта, за да проконтролира да не би с мен да влезе или излезе от скъпоценния й апартамент и някое „външно лице“, нещо, за което ме предупреди още в началото на разговора ни (още повече че ако беше за съжителство с друг човек, аз си имах осигурено общежитие), предпочетох мазето. То се намираше в общ бетонен коридор, отляво и отдясно на който бяха наредени още пет-шест врати на подобни душегубки, които носеха на собствениците си по петдесет-шейсет лева месечно. Ние, естествено, се подписвахме на квитанции за десет лева, защото заради приходите си от нас същите тия собственици плащаха на райсъвета процентен данък. Комплексът от душегубки се обслужваше от една чешма в коридора, под която с обединените си финансови усилия групата хазяи наемодатели бяха закупили от-вторични суровини и поставили една много стара и ръждива чугунена мивка. С общите си усилия те бяха оборудвали и нещо като клозет със също такова допотопно чугунено клекало, който ние поддържахме по график.

НАЙ-СЕТНЕ ИМАХ НЕЩО КАТО СВОЙ ДОМ — колкото и мизерното ми мазенце да се разминаваше с елементарните характеристики на това понятие. Впрочем сега смятам, че се е разминавало. Щом като бях щастлив в уединението си върху парцаливия дюшек в парното на общежитието, какво да говорим за мазето, което все пак беше стаичка, предоставяща ако не истински условия за нормален живот, то поне някакви приемливи подобия на такива! Малко е да се каже, че съм бил щастлив-когато е влизал в поредния си дворец, да речем на Канарските острови, Рокфелер спокойно би могъл да ми завиди на усещанията, с които, след като дадох предплатата на хазяите и изслушах търпеливо условията и напътствията им, се тръснах върху голата продънена пружина в първото истинско убежище на моята самоосъзнаваща се и индивидуализираща се на все по-бързи обороти личност. Имах ли четири стени, под и таван? Имах. Прозорче, макар и само два-три пръста над нивото на тротоарния плочник? Имах. Врата, кушетка, нещо като шкаф, маса и стол? Дом.

Юрнах се с удвоена енергия по постройките и благодарение на добрите надници, които ми даваше все по-доволният от мен бай Марко, моят дворец се обзавеждаше все по-бързо. Най-напред си купих дюшек, омръзнало ми беше да спя върху тюфлеци, смърдящи в една или друга степен на пикоч, бълвоч, пот, мухъл, мишотини, алкохол и всички останали атрибути на една дълга и безразборна общежитийна употреба. Проснах се върху дюшека и зарових лице в грубото платно. Вдишвах дълбоко прашната, но чиста миризма на здравата плът на новата си постеля и й шепнех през зъби, че е моя, моя, само моя, че никой друг не се е търкалял по нея преди мен. След време, когато за първи път легнах върху жена (при това Ани беше девствена), разбрах, че върху дюшека съм изпитал нещо от атавистично-сексуалното мъжко собственическо чувство, което обясняваше и факта, че ни в клин, ни в ръкав се бях възбудил. С Неда, която всъщност беше първата жена в живота ми, подобно чувство не бях изпитал. Може би не само защото не беше девствена, но и поради обстоятелството, че никога не ми позволи да легна върху нея.

Следващата покупка, която ми донесе силни емоции, беше един обикновен грамофон полско производство, за който веднага купих и двайсетина плочи с класическа и джазова музика. Освен „Малка нощна музика“ на Моцарт, „Лунна соната“ на Бетовен, цигулковите концерти на Паганини и нашумелите тогава Елвис, Том Джонс и Никола ди Вари най-много обичах да слушам „Лятно време“ и „Човекът, когото обичам“ на Гершуин, както и две плочи с американски негърски блусове (повечето в изпълнение на Луис Армстронг), които бях купил от немския културен център. Модата на Висоцки и особено на Битълсите, чиито дълги коси нечие късогледство и незнание на английски език бе превърнало в почти зловещ символ на всичко лошо и опасно в западния начин на живот, мина някак покрай мен, защото техните песни се разпространяваха в полулегални записи чрез магнитофоните, а време за магнитофонни сбирки аз почти никога не съм имал. (По-късно, когато повече хора научиха английски и стана ясно, че дългокосите англичанчета пеят всъщност политически, протестни песни за мира и работническата класа, започнаха и у нас да ги издават на плочи, но аз вече съвсем нямах време за тях.) Тогава, в ония дни, се връщах от академията или от бетона, пусках си грамофона, лягах на кушетката с някоя книга или учебник и нямах други претенции към живота, чийто избраник с почти законна убеденост е мятах. Съседите ми по килии в общи линии не одкликваха на музикалните ми интереси, понякога даже разберяха ли, че съм си пуснал класическа музика, нарочно издуваха някой магнитофон със серия туисти или речитативи на Висоцки, но понеже, от една страна, моята нервна система се оказваше по-здрава от тяхната, а от друга — съответният магнитофон се намираше все пак по-близо до техните, отколкото до моите уши, подобни репресивни мерки обикновено не траеха дълго.