Кирил Топалов - Нерви

— Ти ела да видиш какво става, когато напипат някой тузар, който иска вилата или апартаментът му да прилича на копривщенска къща... За един месец изкарват шестица от тотото. Ако не и повече.

Шестица от тотото — това винаги е означавало двайсет хиляди лева и Диана сигурно го каза така, фигуративно, но за всеки случай, понеже по строежите се разпространяваха подобни легенди (къде бях аз и моите въшливи петнайсет лева за цял ден мъкнене на бетон!), реших да проверя:

— Е, чак шестица...

— Казах — ако не и повече! — каза Диана с убедителния тон на знаещ. — Добре че не им се случва всеки ден, иначе от художници и скулптори държавната хазна ще остане без парични знаци.

— Говориш глупости! — сряза я Неда. — Продават си таланта на дребно, за жалки стотинки. А в същото време загиват съкровища на възрожденското изкуство.

— Ще загиват — отвърна Диана ехидно. — За сто лева кой ще тръгне по чукарите да си вади очите..

— Все пак те си ги вадят, нали? — Неда беше почти озлобена, а Диана си имаше винаги готов отговор:

— Вадят ги. Между другото.

— Ще видим! — мрачно изрече Неда някаква закана, чийто смисъл ми стана ясен много по-късно, сега само ми направи поразително впечатление фактът, че от нахаканата грубиянка, за каквато се представи на улицата, сега не бе останала и следа. Тя се караше с Диана като човек, който отговаря поне за половината църкви, манастири и възрожденски къщи из България. Изведнъж се сетих, че въобще не я бях запитал с какво се занимава.

— Ти какво работиш?-я попитах, улеснен от обстоятелството, че точно в този момент Диана бе отишла да обърне ролката на магнетофона.

— Следвам.

— Какво?

— История. По-точно — археология.

— Къде ги изкопа тия? — посочих с глава към Брадите.

— Те ме изкопаха. Това лято, на разкопките в Калиакра. Срути се един пласт и добре че се случиха наблизо. Реставрираха двореца в Балчик и бяха дошли да забършат нещо от нашата бригада. По време на срутването на обекта бяхме само три момичета. Бяха ме отписали... Ти не я слушай Диана, не са чак такива печалбари, обаче наистина им плащат малко, затова от време на време поизчукват нещо странично.. Как иначе? Но ти не се притеснявай, готини момчета са.

— Виждат ми се темерути — признах си чистосърдечно, в нейно лице изведнъж видях съюзник и изпитах нужда да поразтоваря малко от напрежението, което все още ме държеше стегнат.

— Чешити са, но не са лоши, не им забелязвай. Въобще прави се, че нищо не ти прави впечатление, не питай за нищо, говори, колкото е възможно по-малко и всичко ще бъде наред. Не обичат някой да знае и да дърдори повече от тях. И въобще запомни: последният смотаняк да си, ако мълчиш — печелиш, а ако говориш-много или, не дай си боже, питаш, само се кофтиш. Език мой, враг мой. Сега всичко ти е ясно, нарежи тая шунка, ако си гладен, хапвай , от което искаш, тук всеки прави каквото си иска — Само няма да спиш с Диана.

В този момент Диана, която вече бе пуснала ролката от другата страна, се върна на масата и това задържа на устата ми едно почти нелепо „защо“. Нелепо, понеже беше спонтанен израз на изненадата ми, че Неда въобще намесва подобен въпрос, който и през ум не ми беше минавал, а щеше да се изтълкува сигурно като: защо пък да не спя с нея? Явно беше, че между двете съществуваше някакъв явен или скрит антагонизъм, и докато отначало симпатиите ми бяха повече на страната на Диана, която ми се виждаше по-скромна и по-тиха (бруталността и шумността винаги са ме отблъсквали), след един час, прекаран около масата с продуктите, и особено след последния разговор почувствувах не само някаква спонтанна, топла привързаност към Неда, но и имах усещането, че се познаваме с нея от хиляда години, че можем да си кажем всичко — като със стар приятел от казармата или от сиропиталището, с когото можеш да говориш за каквото си искаш, даже и за мадами. Ето тя сама отвори дума за Диана, и то точно по тоя начин, по който си говорят мъжете:

слушай, внимавай с тая, защото еди-какво си и еди-що си... Може би се самонавивах, може би тя просто ме предупреждаваше, като ме гледаше такъв смотаняк, да не направя някоя грешка и да налетя на мадамата на един от тримата Бради, защото и за най-глупавия човек трябваше да бъде ясно, че личният състав на компанията си е разпределен по някакъв начин и всяка интервенция би била посрещната с не особено голямо въодушевление... Защо тогава все пак тя ме покани да дойда с тях — този въпрос ме измъчваше непрекъснато и отчасти неговия отговор съзирах във връзка с оная „девойка“, която не била сигурна дали ще дойде, както Неда каза още на улицата. Неда ме довежда, следователно най-вероятно е именно тя да е свободният човек, но пък може би и не съвсем свободен, щом като все пак трябваше да ми състави алиби на братовчед, който бил обещал да дойде за Нова година. Дали тя не е всъщност един неангажиран плътно, но все пак резервен вариант, попълване на временно празно щатно място? Дали тя и Диана не бяха за останалите момиченцата за всичко, бедните студентки, които отговаряха за тавана, трапезата и редовния полов живот на част от Брадите, чието пък задължение се свеждаше са м о до това — да осигурят парите за хубавото прекарване?... Отхвърлих с радост последната мисъл, защото веднага се сетих, че оная, за която не са сигурни дали ще дойде, си е платила частта от общата сума, и може би това се отнася за всички... Тогава основният пакет от подозренията ми отпадаше. И най-важното — Неда ме покани настойчиво, следователно тя не е (или поне не е съвсем плътно) ангажирана и може би ми каза това за Диана не толкова да ме предпази от гаф, колкото от ревност? Щом си помислих това, половината от подозренията ми се разсеяха и самочувствието ми се възвърна. Това ли били софийските дамички? Аз се боях да вляза в обществото им, а те още влязъл-невлязъл ще се избият за мен. Случайно ли Диана все гледа да ме заговори за нещо и ту си протяга шията да й сложа в устата запалена цигара, уж ръцете й били блажни от салама и майонезата, ту пък иска да й вържа кърпа на главата, още малко и ще ме помоли да й сваля гащичките да иде да се изпишка. А и оная от карето — уж разсеяна и аристократично дезинтересирана от нашата плебейска работа, а вече не знам за кой път, все уж случайно, си кръстосвахме погледите... Всичко ми беше ясно, както бе казала и Неда, която без съмнение беше най-умната тук. Оная, дето въобще не говореше, а само се правеше на голяма картоиграчка, сигурно го правеше чисто и просто за да не се кофти, пак според много точното определение на Неда. Ако искам, мога да я скапя, повтарях си-и нея, и всички тук, може би само с изключение на Неда — с Фойербах, Хегел, Шопенхауер и Ницше, по латински и по куп въпроси на медицината, по репертоара на театрите от два сезона насам, по концертите и изложбите.. Впрочем сетих се, че за изложбите не беше много сигурно, защото те са художници, но за всичко останало в столичния културен живот през последно време имаха много здраве да успеят да ме поставят натясно. Само на естрадни концерти не обичах да ходя и освен Емил Димитров и Лили Иванова кажи-речи други имена от тоя бранш не знаех. Ами ако ги пипна с романите? Това, което изчетох през тригодишната си канапска служба, те всички заедно няма да изчетат през целия си живот! Още повече че по принцип, доколкото имах представа, това артисти, художници, музиканти много-много не си падаха по четенето. Точно тогава получи своята истинска гражданственост не само понятието, но и социалното явление халтура, което подобно на футболната запалянковщина бе призвано, изглежда, да бъде заместител в масов мащаб на също така някаква много необходима, но липсваща духовност, само че в областта на изкуството. Помня, че отначало много се чудих от какво произлиза всъщност тая дума, която по външната си дреха наподобява толкова много думата култура. Халтура-култура, да, наистина я наподобяваше, значи халтура е просто наподобяване на култура. После пък се сетих за думата халтав и реших, че чисто и просто халтура означава халтава култура, и спрях да се интересувам по-нататък за етимологията на думата, по-важното и по-страшното беше, че ми бяха ясни етимологията и генеалогията на самото явление. Та значи и за литература не можеха да се мерят с мен тия синковци, дето ми се правеха от голямото ниско легло на много гениални, от време на време идваха поединично, та си взимаха нещо изпод ръцете ни, обаче без да обелят дума, като че ние бяхме някакви безсловесни плебеи, които не разбират техния полубожествен език на патриции, или пък сякаш от развръзката на нещастния им бридж зависеше животът поне на една трета от човечеството, което в ония щастливи времена възлизаше едва на три милиарда. Ако Неда не беше ме предупредила, знаех какво да им кажа, но нали бях обещал, трябваше да мълча и да правя руска салата. От яд обаче най-хубавите парчета на шунката тъпчех поравно в моята, в Недината и в Дианината уста, а в купата-нарязвах предимно сланините и кожляците. Те нали са по духовната храна.