Кирил Топалов - Нерви

Неда вървеше до мен и слушаше по особен начин, който едновременно ми даваше да разбера, че тя не проявява активен интерес към миналото и настоящето ми, но че слуша онова, което й се говори, без обаче да се смята задължена да изразява своето отношение към него. Сигурно и това, освен естественото желание да споделиш интимни неща с близък човек, както и глупавият ми спонтанен порив да я облекча от някакво въображаемо чувство за вина заради тавана, бе отприщило така неразумно моята словоохотливост. Казвам „неразумно“, защото след това много пъти в желанието си да ме уязви ми правеше по един или друг повод психологически характеристики, построени върху някой от фактите от моя живот, които научи тогава. Сега тя мълчеше, без да ме поглежда, и премръзналата й ръка се гушеше в мазолестата ми длан в плиткия джоб на Якето ми. Единствената инициатива, която от време на време проявяваше, бе да се премести от едната или от другата ми страна, за да топли ту лявата, ту дясната си ръка, и аз, докато говорех, се зарекох вътрешно, че щом отворят магазините след празниците, ще й купя топли кожени ръкавици и ботушки с модерни дебели подметки, през които студът никога да не достигне до нея. Тя беше с някакви черни спортни мокасини, чиито подметки бяха по-тънки от изкуствения гьон на моите трандафори и фактически не представляваха никаква преграда за всепроникващата снежна вода. Сега си мисля, че тя участвуваше в моя монолог мълчаливо не само поради особения си характер, а и защото чисто и просто е била прекапала от студ.

Тогава обаче, сгорещен от високата температура на възбудата, която ме бе обхванала, аз допусках мисълта за това, че й е студено, само до периферията на съзнанието си и я осъзнах истински чак когато тя я изрече гласно в мазето. Включих трите реотана на електрическата печка, която превръщаше килията ми за пет минути в баня, и я поставих срещу нея. Събух обувките и чорапите й, които бяха подгизнали от ледената вода, и й обух сухи вълнени чорапи. Дадох й едни мои стари дънки, нейните бяха мокри от колената надолу. Неда беше като врабче и панталоните й бяха дълги и широки, но вместо със запретнатите крачоли и с големия набор на колана да бъде смешна, тя изглеждаше още по-хубава, сигурно защото всичко това заедно с дебелата ми зимна фланела, която я скри като минижуп, засилваше у мен чувството на интимна близост с нея. Тя се пъхна все така свойски под завивките и като запали цигара, каза:

— Време е да посрещнем Новата година. Имаш ли пиене и музика?

В съседното мазе, покрай което минахме, без да ни усетят, моите съкилийници празнуваха шумно и Битълсите пееха колкото за тях, толкова и за нас, но Неда явно споделяше моето желание да отпразнуваме Новата година само двамата. — без чуждо пиене и без чужда музика. Имах една кой знае кога купена бутилка водка, която въобще не бях отварял, тъй като не можех да свикна с това питие, миришеше ми на чист спирт. Ето, казах си, че понякога може да те спаси и това, което най-малко обичаш, стига да ти предложи помощта си в подходящ момент. По-късно ми се е случвало да го установявам и по отношение на хората. Както казва една източна мъдрост, човек винаги има по-малко приятели, отколкото мисли, и повече врагове, отколкото предполага, но никога не трябва да губи надежда. Сега ми идеше просто да разцелувам долнопробната полска зубровка, която Неда посрещна с възторжено цвилене. Изброих й плочите, които — имам, и тя предпочете Паганини. Пуснах грамофона, напъхах се по нейна заповед под завивките при нея и започнахме да празнуваме.

— Наздраве, младеж! — каза тя сериозно, гледайки ме през чашата си отдолу нагоре, защото в тясната ми кушетка беше малко трудно да се поберем един до друг. — За нашата среща, за Новата година и за твоята девственост, която след малко ще бъде безславно отнета.

— Откъде знаеш пък, че съм... — направих опит да се изрепча аз, запъвайки се на думата девствен, защото ми се стори някак обидна, когато се отнася за мъж.

— Всичко знам аз! — заяви тя все така безапелационно. — На тебе от много четене не ти е останало време да поумнееш.

— Зависи кой какво разбира под поумняване! — заинатих се. — Аз досега колко мадами...

— Мога да си представя — отвърна тя с убийствена сериозност и ликвидира по-нататъшния ми ищах да се перча, а откъм мазето на младия литератор, където ония се бяха събрали, музиката и глъчката изведнъж гръмнаха толкова силно, че стана ясно — бяха отворили вратата си, сигурно в някоя пауза на Битълсите бяха чули моя Паганини.