Кирил Топалов - Нерви

След секунда по вратата ми заблъскаха много юмруци и познати и непознати гласове викаха един през друг:

— Гений!

— Доктор Охболи!

— Доктор Дулитъл! — Нещастник!

— Говедо! — — Професоре!

— Пирогов!

— Член-кореспондент!

— Академик!

— Селянин!

Несъмнено моите съседи бяха решили, че съм сметнал за по-достойно да прекарам Новата година сам, отколкото в тяхната компания, нещо, което впрочем при други, по-дребни случаи бях правил и което нееднократно ме бе превръщало в обект на техните подмятания или открити гневни подигравки. Като интелигентно момиче Неда веднага схвана същността на въпроса и докато аз се чудех как да реагирам, тя рипна от леглото. С един замах смъкна и захвърли моите дънки и така, обута само във вълнените ми чорапи и облечена в дебелия пуловер, който закриваше само най-горната част на тънките й, но стройни и хубави крака, отвори широко вратата.

— Докторът е зает! — каза тя кратко в секундата втрещено мълчание, което последва отвън, и тръшна вратата под носа им, като я заключи два пъти.

Окопитилата се пияна тълпа изведнъж изрева — колкото изненадано, толкова и възторжено:

— Ураа!

— Елате при нас!

— Индивидуалисти!

— Еснафи!

— В атака напре-е-д! — извика критикът, явно беше най-пиян, и така напористо се хвърли върху вратата, по която останалите бяха започнали да блъскат по-силно отпреди, че още един такъв опит и тя щеше да излети от и без това разхлопаните си панти.

Тогава Неда, която бе тръгнала обратно към леглото, се върна и отвори рязко вратата. В тоя миг критикът, който явно се беше засилил за втория, решителен таран на вратата, влетя направо вътре. Неда отскочи пъргаво, след което с остър вик му нанесе такъв светкавичен каратистки ритник в рамото, че нещастникът излетя от мазето два пъти по-бързо, отколкото бе влетял сам. Изхвърчайки навън, той повлече, за свой късмет, и други хора, та не можа да се просне на цимента, както вероятно би трябвало според технологията на тоя класически удар, а Неда каза само:

— Хайде, чупка, че чупим — и отново затвори вратата,

тоя път даже без да заключи.

— Браво, маце! Чакаме ви! — ентусиазирано извика за последно някой непоправим оптимист на колективната празничност, след което със смехове и подигравки, този път по адрес на бития критик, всички се прибраха, без повече някой да посмее да тропа или да отваря.

— Страшна си! — не можах да сдържа възхищението си. — Откъде ги знаеш тия?

— В тоя свят, все още мъжки, както се изразява една поетеса, човек трябва да знае много неща — отвърна тя тихо, сякаш на себе си, сваляйки в своя стил, с едно движение, моята фланелка, пуловера и блузката си, по вина на чиито неразкопчани ръкави целият този куп от дрехи увисна в ръцете й. — Хайде, хвърляй парцалките, какво чакаш! — заповяда ми тя, докато разкопчаваше през плата запъналите се копчета.

Гледах малкото й стройно тяло като хипнотизиран, а тя, откопчала най-сетне ръкавите и отметнала от себе си досадния куп, се хвърли върху мен и върху кушетката със същия режещ вик, с който бе изстреляла от мазето горкия ми съсед. Съблече ме така бързо, че докато съобразя как да реагирам, се видях гол, а когато си вече гол, е трудно да реагираш както и да е, особено пък — съпротивително. Впрочем ще бъде най-точно, ако кажа, че се усещах зашеметен, някакъв вихър ме бе понесъл така стремглаво, че въобще нямах нито сили, нито време да мисля къде ще ме запрати. Дойдох изцяло на себе си от острата болка, с която тя ме целуваше, сграбчила ме така, както малката пантера се саморазправя с поваления бизон.. Открила, че не знам да целувам, тя изпадна в някаква особена, дива възбуда, която се засилваше обратно пропорционално на моето смущение и стягане от това, че не знам какво трябва да правя. Усетих ръката й между бедрата си и това ме довърши окончателно, защото с нарастващ ужас разбирах, че там всъщност не чувствувам нищо. От срам и отчаяние от цялата ми глава рукна пот, която залютя като разредена киселина в очите и устата ми, и аз изпитах непреодолимо желание да отхвърля малкото зверче от себе си, да се скрия вдън земя и да вия от унижение. Неда, изглежда, усети това с животинския си инстинкт и като изстена задавено през зъби, изведнъж се отпусна върху гърдите ми и притихна, забила нокти в твърдите ми мускули. Дишаше задъхано — тежко, аз не смеех да помръдна, струваше ми се, че дори и мозъкът ми е парализиран. През ума ми прелитаха някакви откъслечни, неоформени мисли, които обаче вместо да облекчат, засилваха чувството ми на унижение.