Ед Макбейн - Изборът на убиеца

Момиченцето бе озадачено. Имаше яркочервена коса, сплетена на плитки. Беше облечено с карирана пола с презрамки и бяла блузка. Крачетата му бяха стройни, зъбите — хубави, и бе отправило към Клинг поглед, изпълнен с ококорена детска непосредственост.

— Откъде знаеш как се казвам?

— Просто така, знам — отвърна Клинг.

— Баба вкъщи ли е?

— Да. Отиде да донесе нещо от стаята на мама.

— Аз не й казвам „мама“ — сподели Моника. — Баба не обича да й казвам така. Казвам й „майко“.

— А на баба си как казваш? „Стара майко“?

— Само когато може да ме чуе — засмя се Моника. — А ти как се казваш?

— Бърт.

— Ти да не си някой от приятелите на майка ми?

— Не.

— А какъв си?

— Ченге съм.

— Наистина ли? — попита Моника с разширени от почуда очи. — Като ченгетата от „Драгнет“ 8 8 Една от първите полицейски телевизионни поредици. — Б. пр. ?

— По-добър от ченгетата от „Драгнет“ — отвърна скромно Клинг.

— Имаш ли пистолет?

— Имам.

— Може ли да го видя?

— Разбира се.

Клинг извади пистолета от кобура и провери за всеки случай предпазителя. Моника се приближи, но Клинг не го изпусна от ръката си.

— Истински ли е?

— Истински — потвърди Клинг.

— Откъде го имаш?

— Намерих го в кутия с бисквити.

— Не е вярно!

— Е, шегувам се. Ти на колко си години, Моника?

— На пет. Скоро ще стана на шест.

Клинг прибра пистолета в кобура.

— От училище ли се връщаш?

— Да. Ходя само половин ден, защото все още съм в детската градина. Следващия срок ще бъда първо отделение. Тогава ще ходя по цял ден на училище и ще имам книги. Досега не бях срещала ченге.

— И аз досега не бях срещал малко момиченце от детска градина.

— Е, ние не сме нищо особено.

— Всеки е нещо особено, Моника.

— Защо си тук?

— А, минавам ей така, служебно.

— И в „Драгнет“ казват така.

— Правилно казват.

— А какво проверяваш?

— Проверявам петгодишните момиченца, които ходят на детска градина.

— Защо? — запита Моника сериозно. — Някое да не е направило нещо?

Клинг избухна в смях.

— Не, мила. Само се шегувах.

— Тогава защо си тук?

— Нали ти казах, служебно.

Това не беше негова работа. Не беше негова работа да съобщава на петгодишна кукла, че майка й е убита. Беше положил клетва и се мислеше за добро ченге, но такова нещо не се вписваше в задълженията му. Може би Карела беше способен да друса на коляното си петгодишно червенокосо момиченце и да му обяснява внимателно и търпеливо, че майка му е получила четири изстрела в гърдите, но Клинг все още не можеше. Не сега. Може би след години. Сега обаче не му беше по силите.

— За каква служба говориш? — продължи настойчиво да пита момиченцето и Клинг благодари на съдбата, че госпожа Травейл влезе в стаята.

— Ето го и… А! — Тя видя Моника и погледът й се премести незабавно върху лицето на Клинг. — Да не сте…

— Не съм — каза Клинг.

— Какво да не е направил? — попита Моника.

— Нищо, мила. Запозна ли се с детектив Клинг?

— Името му е Бърт — каза Моника.

— Значи сте се запознали.

— Запознахме се. Той е тука по служба.

— Да — потвърди госпожа Травейл. — Как мина днес училището, мила?

— А, пак същите глупости.

— Моника!

Клинг се опита да скрие усмивката си.

— Защо не се прибереш в стаята си, Моника? — каза госпожа Травейл. — С господин Клинг трябва да довършим един сериозен разговор.

— Ще се прибера — каза Моника. Обърна се към Клинг и го попита: — А къде е Франк Смит 9 9 Един от полицаите в „Драгнет“ — Б. пр. ?

— Изпълнява важни задачи — отвърна Клинг и Моника се засмя.

— Ще ми се обадиш ли, когато свършиш, стара майко? — попита тя учтиво.

— Разбира се, мила.

— Довиждане, господин Клинг, надявам се да я намерите.

— И аз се надявам.

Моника излезе от стаята. Госпожа Травейл я изчака да затвори вратата, преди да проговори.

— Тя да не би да имаше предвид…

— Не, не. Става дума за една шега между нас.

— Допускате ли, че дъщеря ми е могла да бъде убита от жена?

— Възможно е.

— Ето ви тефтерчето. Тук са номерата на всичките й приятелки. — Тя го подаде на Клинг.

— Благодаря, госпожо Травейл — каза той. — Благодаря ви за помощта.

— Вие ще се срещнете с Теодор, нали? — попита го тя на вратата.

— Да. Ще трябва да разговаряме с него.

— Не го е извършил той — безизразно каза госпожа Травейл. — Довиждане, господин Клинг.

ХЪРМЪН ДОДСЪН ИНК.

Фина мебел