Ед Макбейн - Изборът на убиеца

— Значи малък пистолет — каза Карела.

— И лек — додаде Хоуз. — Достатъчно лек, за да се носи в джоб на мъжко сако или в дамска чантичка.

— Пит, може ли да се нарече дамско оръжие? — попита Карела.

— Не бих казал, Стив — отвърна Крониг. — Би могло да се използва от жена, но не е задължително. Бих казал, че вероятността е шест срещу половин дузина. При четирийсет и пети калибър картината е коренно различна. Няма да намериш много жени, които да си служат с четирийсет и пети калибър.

— Нито много мъже — добави Карела.

— Да… — рече Крониг и му се усмихна. — Е, все пак стеснихме значително кръга на заподозрените.

На тротоара пред централното управление Карела попита:

— Хоуз, имал ли си преди вземане-даване с лабораторията?

— Много малко — отвърна Хоуз.

— Какво е станало при тези взаимоотношения? Какво му е на Пит?

— Как какво? Нищо му няма.

— Стори ми се, че му имаш зъб.

— Раздразни ме само елементарния му урок по балистика — каза Хоуз.

— Това му е работата.

— Работата му беше да ни каже точно какво оръжие е убило Ан Бун. Процесът, по който е стигнал до своите изводи, не ме интересува. Нашата работа е да заловим убиеца, а не да слушаме хвалебствени слова за лабораторната техника.

— Не е излишно да се знаят тези неща — каза Карела.

— Защо? Да не си решил да ставаш лаборант?

— Не съм. Но ако се научиш да цениш работата на другите, няма да искаш от тях невъзможното.

— Много си великодушен. Аз пък обичам да действам бързо.

— Не винаги убийствата могат да се разкрият бързо. Сега знаем, че е било използвано оръжие калибър двайсет и пет. Не се използва кой знае колко често. Крадците, с които имаме работа, проявяват определено предпочитание към калибър трийсет и два и трийсет и осем. Във вашия участък не беше ли така?

— Горе-долу същото.

— Така че вече имаме нещо, за което можем да се заловим, и да направим проверка в картотеката за начина на действие. Вярно, че Пит ни изнесе лекция, но мен това не ме дразни. Дори ми беше приятно.

— Всекиму своето — сухо рече Хоуз.

— Така е. Разследвал ли си много убийства, преди да дойдеш при нас?

— Не много.

— Не много?

— В района на трийсети участък не стават много убийства.

— Така ли?

— Да.

— Колко убийства ставаха?

— Какво целиш с тези въпроси, Карела?

— Просто съм любопитен.

— Разбирам накъде биеш.

— Нима?

— Да. Много добре знаеш що за район обслужва трийсети участък. Богати хора. Грамадни луксозни жилищни сгради с портиери. Най-често срещаните престъпления са обирите на жилища. И уличните грабежи. Самоубийствата и опитите за самоубийство. И малко проституция от висока класа. Убийствата не са много.

— И все пак, колко?

— Добре. Ще пропусна случаите, когато при обир на жилище крадецът се паникьосва и убива. Най-често го залавяхме на място. Ще спомена само истинските убийства, които се налагаше да разследваме.

— Разбирам. Колко бяха?

— Шест.

— На седмица?

— Не.

— Тогава? На месец?

— Работих в трийсети участък четири години. За цялото това време имаше шест убийства.

— Какво?

— Да.

— А ти колко от тях си разследвал?

— Нито едно.

— А! — каза Карела и се усмихна.

— Е, доказа ли каквото искаше да докажеш?

— Кое?

— Че си нямам хабер от полицейска работа.

— Нищо не съм се опитвал да доказвам.

— Вярно е, че не съм се занимавал с убийства. Винаги съм смятал, че те са работа на двата отдела за убийства — северния и южния.

— Ако тези отдели се занимаваха с убийствата на осемдесет и седми участък, щяха да се обезлюдят.

— Добре, съгласен съм, не са ми ясни убийствата. Успокои ли се?

— Успокоих се. Какво още не ти е ясно?

— Не ми е ясен осемдесет и седми участък.

— Така е.

— И ти не си ми ясен, не те познавам.

— Аз съм Стивън Луис Карела. Детектив втора степен. Трийсет и четири годишен и ченге от двайсет и една годишна възраст. Женен съм за момиче на име Теди, което е глухонямо. Много сме щастливи. Обичам работата си. Участвал съм в разследването на четирийсет и едно убийства и, кажи-речи, на всички видове престъпления, които се извършват в този град. През живота си съм сторил две големи грешки. Скочих върху една ръчна граната в Италия и допуснах миналата Коледа да ме прострелят. И двата пъти оживях и втори път няма да правя същите грешки. Край на изложението.

— Това ли е всичко?

— Да. В кратце.

— Учил си в университет. Познах ли?

— Две години и половина. Не можах да се преборя с Чосър 10 10 Джефри Чосър (1343–1400) — английски поет, смятан за най-голямото литературно явление на своето време. Автор на прочутите „Кантърберийски разкази“. — Б. пр. .