Ед Макбейн - Изборът на убиеца

— Хубаво е — отвърна Клинг.

Вратата се затвори.

— Осемнайсети етаж ли каза?

— Осемнайсети.

— По цял ден пътувам нагоре и надолу. Все нагоре и надолу, а не стигам доникъде. Аз съм вертикална къртица. По-добре да бях станал кондуктор в метрото, щях да съм хоризонтална къртица. Те поне от време на време поемат глътка въздух. Като стигне Калм Пойнт или Ривърхед, влакът излиза на повърхността. А аз по цял ден се движа нагоре и надолу. Та казваш, че времето навън е хубаво?

— Много е хубаво — потвърди Клинг.

— И сутринта беше хубаво, когато идвах на работа. А твоята работа каква е, господине? Трябва ли да излизаш на улицата?

— От време на време.

— И от време на време да е, пак е хубаво. Ще взема и аз да си намеря такава работа. А може и уличен метач да стана. По цял ден ще съм навън.

— През зимата става студено — напомни му Клинг.

— Тъй ли? — Операторът май не беше мислил за това. — Студено, казваш? — Асансьорът спря. — Стигнахме осемнайсетия етаж.

— Благодаря — каза Клинг на излизане от асансьора.

— Няма защо — отвърна операторът и вратата се затвори. Иззад вратата се чу как механизмите забръмчаха и звукът заглъхна надолу по шахтата.

Клинг се усмихна и се огледа за стая 1804. Проследи номерата по коридора и спря пред двойна врата от матирано стъкло. Отвори едното крило и се озова в малка, луксозно обзаведена чакалня. В дъното на стаята зад едно бюро седеше секретарка. Клинг се насочи право към нея.

— Търся господин Бун.

— Какво да му предам, господине?

— Че го търси детектив Клинг.

Момичето вдигна поглед към него.

— Вие детектив ли сте?

— Да.

— Почакайте, ако обичате.

Продължи да го гледа, докато натискаше копчето на интеркома.

— Да? — разнесе се глас от него. Клинг позна гласа на Бун.

— Господин Бун, дошъл е да ви види детектив Клинг — каза момичето, без да откъсва очи от Клинг.

— Кажете му да влезе — рече Бун. — В студиото съм.

— Да, господине. Ще влезете ли, господин Клинг? Минете през тази врата и после тръгнете по коридора. Последната врата в дъното.

— Благодаря — каза Клинг. Отвори вратата и за миг се поколеба. — Наляво или надясно по коридора?

— Какво?

— Наляво или надясно?

— А! — момичето се усмихна. — Наляво.

— Благодаря — повтори Клинг. Затвори след себе си, зави наляво и подмина редица врати. В края на коридора отвори последната и се оказа в огромно помещение, разположено под прав ъгъл спрямо коридора. В дъното бе издигната платформа. Момиче, наметнато с леопардова кожа, лежеше, изтегнато морно върху парчето черно кадифе, с което бе покрита платформата. Момичето беше осветено от шест прожектора и гледаше към насочения професионален фотоапарат. Зад него стоеше мъж. Друг оправяше гънките на кадифето. Трети беше застанал със скръстени ръце вляво от фотоапарата.

— Искам снимка отдолу нагоре, Тед — каза мъжът със скръстените ръце.

— Както кажеш, така ще я снимаме. Рекламата е твоя.

— Така искам да я хванем. По този начин ще се създаде едно внушение, че тя ни гледа отвисоко.

— Защо?

— Защото така искам.

— Обаче в текста ти пише: „Жените падат в краката на мъжете, които използват след бръснене лосион «Леопард».“

— Правилно — отвърна мъжът със скръстените ръце.

— Тогава защо да не гледам отдолу нагоре? — попита момичето с леопардовата кожа. — Винаги излизам по-добре отдолу нагоре.

— Искам да гледаш надолу.

— Не виждам смисъла — възрази моделът.

— Скъпа — отвърна мъжът със скръстените ръце, — плащам ти четирийсет долара на час, за да позираш, а не за да се правиш на изкуствовед. Когато реша, че трябва да гледаш нагоре, ще ти кажа да гледаш нагоре. Сега обаче искам да гледаш надолу и също така искам нашият приятел господин Бун да те заснеме чак от пода, за да се подсили усещането, че ни гледаш отвисоко.

— Направо нищо не проумявам — заинати се момичето. — В текста пише да гледам нагоре, а ти искаш да гледам надолу. Това е голямата тайна на века. Голямата неразгадаема тайна на Ориента.

Клинг се изкашля.

Бун се извърна.

Хем не беше хубав мъж, хем беше. Може би малко нисък, с гъста черна коса и неправилни черти на боксьор. В същото време обаче с тесен ханш и широки рамене. Извърна се с пестеливо гъвкаво движение, каквото Клинг бе наблюдавал у войници от специалните части. Светлокафявите му очи незабавно се впиха в детектива, докато самият фотограф бързо се придвижваше към него с протегната ръка.

— Господин Клинг?