Ед Макбейн - Изборът на убиеца

— Обаче казахте, че в началото не сте искали Моника?

— Да.

— И че много сте обичали Ани?

— Много.

— Кажете ми, господин Бун, когато се разведохте, мислехте ли, че. Е възможно един ден отново да се съберете с Ани?

— Да. В началото.

— Колко време живяхте с тази мисъл?

— Около шест месеца. Все се надявах тя да ме потърси. Особено след като разбрах, че е започнала да продава мебели. Надявах се да ми се обади и да опитаме да закърпим работата. Горе-долу шест месеца продължих да се надявам.

— А тя не се обади.

— Не, не се обади.

— И през цялото това време вие не сте правили опити да се срещнете с нея или с Моника?

— Точно така.

— А кога видяхте отново Моника? Имам предвид след развода?

— Шест или седем месеца след развода.

— А искали ли сте някога от Ани да ви даде детето?

— Ами… да.

— И?

— Отказа. Заяви, че е редно детето да живее с майка си.

— Така. А опитахте ли се да оспорите това по законен път?

— Разговарях с един адвокат. Той каза, че щом съдът веднъж е дал детето на Ани, няма какво повече да се направи.

— Значи тогава не е съществувала законна възможност да приберете детето?

— Обаче вече има такава възможност. Старата не може да има претенции към нея. В края на краищата, Моника е моя дъщеря.

— Да, сега има такава възможност. Но не за това ми беше думата. Имаше ли такава възможност, докато Ани беше жива?

— Не. Докато Ани беше жива, нямаше начин да взема детето. Можех да го посещавам, разбира се, и то можеше да прекарва известно време при мен. Но не и да остане при мен за постоянно. Поне докато Ани беше жива. Сега нещата се промениха. Сега ще се боря със старата в съда, пък ако ще да се охарча до последния цент.

Клинг въздъхна.

— Кога видяхте Ани за последен път, господин Бун?

— Преди около три седмици.

— По какъв повод?

— Отидох да видя Моника. Ани си беше у дома Обикновено гледам да наглася посещенията така, че да не се срещам с нея.

— В този случай държахте ли се приятелски с нея?

— Ние винаги се държахме приятелски.

— Значи не спорихте за нищо?

— Не.

— Стана ли въпрос за това при кого да отиде детето?

— Не. Този въпрос, поне що се отнася до мен, беше приключил. Знаех, че не мога да го взема, и се съобразявах с това. Сега обаче положението се промени. Проучих как стоят нещата веднага след смъртта на Ани. Дъртата няма шанс. Вече се обърнах към съда.

— Кога точно, господин Бун?

— Когато Ани умря.

— Същия ден?

— На следващия.

— Притежавате ли пистолет, господин Бун?

— Да.

— Каква марка и калибър?

— „Айвър Джонсън“, двайсет и втори калибър.

— Имате ли разрешително?

— Да.

— Да го носите със себе си или да го държите у дома?

— Да го държа у дома. Това, както сигурно знаете, е малък пистолет. Държа го за самоотбрана. Живея в южната част на Стюърт Сити, в скъпата част на Изола. Там стават много обири по домовете. Затова купих пистолета.

— Имате ли и други пистолети?

— Не.

— Да имате случайно пистолет калибър двайсет и пет?

— Не.

— Значи имате само един пистолет „Айвър Джонсън“ калибър двайсет и две, правилно ли съм ви разбрал?

— Да.

— Да знаете дали Ани е имала врагове?

— Не. Всички я обичаха.

— Как се казва адвокатът ви?

— Моят адвокат?

— Да.

— Защо се интересувате?

— Бих искал да разговарям с него.

— За какво?

— Просто така.

Бун го изледа замислено.

— Джеферсън Добърли — каза най-сетне.

— Знаете ли къде мога да го открия?

— Офисът му е в центъра, близо до улица „Мередит“. Па „Маргарет плейс“ номер четиристотин и тринайсет. Да ви дам ли телефонния му номер?

— Ако не ви затруднява.

— Четири осемдесет и три десет — каза Бун.

Клинг записа номера.

— Благодаря, господин Бун. Надявам се, че ще бъдете на наше разположение, ако се наложи да ви зададем още въпроси. — Подаде му визитната си картичка. — Ако случайно се сетите за нещо, което ви се стори важно, обадете ми се в осемдесет и седми участък, детектив Клинг. Номерът е на картичката.

Бун я взе и я прочете. От другия край на стаята се обади Карл, отново скръстил ръце.

— Тед, може ли да продължим? Кралицата на джунглите вече забогатя.

— Извинете, но имам работа — каза Бун.

— Благодаря ви за времето, което ми отделихте.

— Още нещо, господин Клинг.

— Да?

— Нали не мислите, че аз съм извършил това?

— Знаете отговора на този въпрос, господин Бун-рече Клинг.

— Хайде, Тед — обади се отново Карл. — Време е да почваме.