Ед Макбейн - Изборът на убиеца

Хавиланд знаеше само, че лети с гръб към витрината, изгубил равновесие. Знаеше само, че се удари в армираното стъкло и че то се пръсна край него на хиляди остри парчета. Усети остра болка и изкрещя почти със сълзи в гласа: „Мръсно копеле! Аз твойта мамица…“ И това беше всичко, което успя да произнесе. Това бе последната му дума.

Едно от парчетата стъкло бе срязало сънната артерия, друго се заби в гръкляна му. И това бе краят на Роджър Хавиланд.

Младият човек зави ъгъла, качи се в един „Додж“ модел 1947 година и отпраши. Една стара жена го видя как се измъква на две колела. Тя не обърна внимание на регистрационния номер на колата. След като колата изчезна, жената се наведе да огледа тротоара и премига, когато забеляза кръв по ръцете си.

Детектив Котън Хоуз бе посрещнат пред магазина от цяла тълпа баби. Веднага след тревожното обаждане той се раздели с Карела и скочи в патрулната кола. Излезе от нея и старческата тълпа с уважение му стори път, защото така повеляваше Законът, а Котън Хоуз наистина приличаше на негов блюстител. Яркорижата му глава се извисяваше над бабите, а белият кичур беше досущ като белега от мълния върху главата на капитан Ейхаб 13 13 Китоловецът, който преследва Моби Дик в едноименния роман на Хърман Мелвил. — Б. пр. . Поне в изпълнението на Грегъри Пек.

Полицаят, застанал до вратата на магазина, се насочи към него. Не познаваше Хоуз и премига.

— Аз съм детектив Хоуз — представи се Хоуз. — Изпраща ме Стив Карела.

— Лоша работа — каза полицаят.

— Кое?

— Собственикът е пребит. В касата няма пукнат цент. Познаваш ли Хавиланд?

— Кой Хавиланд?

— Роджър Хавиланд. От нашия участък.

— Да, запознахме се — каза Хоуз. — Какво му има?

— Седи във витрината.

— Какво?

— Мъртъв е. — На лицето на полицая се появи крива усмивка. — Смешно, нали? Кой би повярвал, че нещо е в състояние да убие Хавиланд?

— Нищо смешно не виждам — каза Хоуз. — Разкарай тази тълпа. Собственикът вътре ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Аз ще вляза, а ти провери дали няма свидетели и им запиши имената. Нали знаеш да пишеш?

— Ъ? Разбира се, че знам да пиша.

— Тогава почни да пишеш — каза Хоуз и влезе в магазина.

Тони Ригатони седеше на един стол, а до него бе застанал втори полицай. Хоуз се обърна първо към полицая.

— Обади се на Карела и му кажи, че става дума за убийство. Първоначалното съобщение беше за обир. Кажи му, че убитият е Роджър Хавиланд. И побързай.

— Слушам, сър — рече полицаят и излезе от магазина.

— Аз съм детектив Хоуз — каза Хоуз на Ригатони. — Не знам как се казвате, господине.

— Ригатони.

— Какво се случи, господин Ригатони?

Огледа лицето на бакалина. Който го беше бил, не познаваше милост.

— Той влезе в магазина — започна Ригатони. — Каза ми да изпразня касата. Аз му казах да върви по дяволите. Той ме удари.

— Какво използва?

— Ръцете си. Беше с ръкавици. През юни. Много ме би. През цялото време ме би. Като влезе, спусна щорите на вратата.

— Продължавайте.

— Заобиколи тезгяха и изпразни касата. Целия дневен оборот.

— Колко бяха?

— Двеста, триста долара, нещо такова. Мръсното копеле ги прибра.

— А вие къде бяхте през това време?

— Лежах на пода. Много ме би мръсното копеле. Краката не ме държаха. Като хукна да бяга от магазина, се надигнах. Държа един пистолет в чекмеджето под тезгяха. Двайсет и втори калибър. Имам разрешително, не се тревожете. Стрелях по него.

— Улучихте ли го?

— Май че да. Мисля, че го видях да пада. След това ми се зави свят и изгубих съзнание.

— Как стана така, че Хавиланд разби витрината?

— Кой, по дяволите, е Хавиланд?

— Детективът, който е счупил стъклото на витрината.

— Не знаех, че е бик. Не знам как е станало. Бях а безсъзнание.

— Кога се съвзехте?

— Преди пет минути. И веднага извиках ченгетата.

— На каква възраст беше този човек? За обирджията ми е думата.

— На двайсет и три — двайсет и четири години. Не повече.

— Бял?

— Бял.

— Какъв беше цветът на косата му?

— Рус.

— Очи?

— Не знам.

— Не забелязахте ли?

— Не.

— Как беше облечен?

— Със спортно сако и спортна риза. Без връзка. С ръкавици. Черни ръкавици.

— Имаше ли пистолет?

— Ако е имал, не го използва.

— Мустаци?

— Не, съвсем младо момче беше.

— Да сте забелязали белези от рани или по рождение?

— Не.

— Сам ли беше?

— Съвсем сам.

— Пеша ли си тръгна, или имаше автомобил?

— Не знам. Нали ви казах, бях в безсъзнание. Мръсното копеле почти ми строши ченето. Само да ми падне…