Ед Макбейн - Изборът на убиеца

— Каква беше…

— Оная кола отсреща е „Буик“, модел петдесет и четвърта година. Другата зад нея е „Форд“ комби, модел петдесет и втора. Следващата е…

— Тогава каква беше колата, в която влезе мъжът? — попита Хоуз.

— Мислите, че не знам, нали?

— Мисля, че знаете. Просто ми се ще да ми кажете.

Кони се усмихна криво.

— Беше „Додж“, модел четирийсет и седма.

— Стандартно изпълнение?

— Да.

— С четири врати или с две?

— С четири.

— Какъв цвят?

— Зелен. Обаче не фабричен. „Крайслер“ не боядисва колите си с такова зелено.

— Какъв беше зеленият цвят?

— Почти бутилков. Тази кола е била боядисвана повторно. Не беше оригиналната боя.

— Сигурна ли сте?

— Мога да разпозная всяка кола. Много разбирам от коли. Никога не съм виждала кола от този модел да е боядисана в такъв цвят. При това много добре знам в какви смахнати цветове боядисват днес колите.

— Е, благодаря ви, госпожице Фицхенри — каза Хоуз. — Много ни помогнахте.

И той я поведе към вратата на магазина. Кони спря на прага, усмихна му се мило с кривите си зъби и се осведоми:

— Няма ли да попитате за адреса ми?

— За какво, госпожице Фицхенри?

— За да знаете къде да изпратите чека — отвърна тя.

В детективската стая Бърт Клинг разговаряше по телефона с годеницата си Клер Таунсенд.

— Не ми е удобно да говоря — каза той.

— Не можеш ли да ми кажеш поне, че ме обичаш?

— Не.

— Защо?

— Защото така.

— Да няма някой наблизо?

— Има.

— Кой?

— Майер.

— Викаш ли ме? — попита Майер, като се обърна.

— Не, Майер, не.

— Кажи де, обичаш ли ме? — настоя Клер.

— Да — отговори Клинг и скришом погледна към Майер. Майер не беше глупак, вероятно знаеше точно какво пита Клер и се удоволстваше на неудобството на Клинг. Клинг никога нямаше да проумее жените. Едно красиво момиче като Клер, едно разумно момиче като Клер би трябвало да знае, че детективската стая в един полицейски участък не е най-подходящото място за признания в любов и преданост. Докато разговаряше с нея, въображението му я обрисуваше в най-малки подробности. Видя гарвановата й коса, черната бездна на очите й, тънкия нос, високите скули, меките извивки на тялото й.

— Кажи, че ме обичаш — настоя тя.

— Какво правиш сега?

— Уча.

— Какво?

— За изпита по социология.

— Добре. Учи. Ако искаш да се дипломираш след този семестър…

— Ще се ожениш ли за мен, като се дипломирам?

— Чак като започнеш работа.

— Ако беше лейтенант, нямаше да ми се налага да работя.

— Знам, ама съм само детектив трета степен.

— Това е последният ми изпит.

— Другите взе ли ги?

— Уха.

— Добре, продължавай да учиш.

— Предпочитам да разговарям с теб.

— Зает съм. Пилееш парите на данъкоплатците.

— Добре, гражданино Съзнателен.

— Аз ли съм съзнателен? — запита Клинг и Клер се засмя.

— Добре, добре — каза. — Довиждане. Ще ми се обадиш ли довечера?

— Да.

— Обичам те, ченге.

И затвори телефона.

— Кой беше? Приятелката ти ли? — попита Майер.

— Ъхъ — отвърна Клинг.

— Любовта върти света — пропя Майер.

— Върви по дяволите.

— Аз ти говоря сериозно. През юни се правим на маймуни и мислим само за цуни-гуни. Кога е сватбата?

— Няма да е този юни.

— Догодина ли?

— Може би по-рано.

— Чудесно — каза Майер. — Ожени се. Едно ченге трябва да е женено, за да усети правосъдието. Като разбере какво значи да си затворник, започва да внимава с арестите.

— Глупости дрънкаш — каза Клинг. — Нали те знам колко ти е хубаво.

— Нима съм казал, че не ми е хубаво? — учуди се Майер. — От тринайсет години съм женен все за същата жена, Бог да я благослови. — Сините му очи проблеснаха дяволито. — Започвам да свиквам с килията си. И отворена да я остави госпожата, едва ли бих се опитал да избягам.

— Горкичкият.

— Обичам я — каза Майер философски. — Какво да правя? Любовта ме хвана на въдицата си.

— Беше ли вече ченге, когато се ожени?

— Да. Запознахме се в колежа. Това стана през…

— Не знаех, че си учил в колеж.

— Аз съм голям интелектуалец — каза Майер. — Значи не си знаел? Не ми ли личи? Аз съм от старо интелигентско семейство. В европейския град, откъдето е дошъл дядо ми, само той е знаел да чете и пише. Бил уважаван гражданин. Много уважаван.

— Вярвам ти — каза Клинг.

— Трудно е да ми вярваш. Да си ме чул да лъжа? Викат ми честния Джон Майер. В колежа учих право. Знаеше ли това?

— Не — каза Клинг.