Ед Макбейн - Изборът на убиеца

Докато лежеше в болничната стая, Хавиланд преосмисли действията си оттук нататък. Ако го питаха вече него, всички да си ебат майките. И бащите им да си ебат майките. Целият свят да си ебе майката. Само той, Роджър Хавиланд, нямаше да си ебе майката. Отсега нататък щеше да е центърът на вселената, Негово Хавиландско Величие. Всички останали да си ебат майките насред осветената витрина на най-големия универсален магазин в Ню Йорк.

Жалко.

Заради това, което пет-шест момчета сториха на Хавиланд преди доста време, впоследствие пострадаха много хора.

Разгледаме ли обаче поведението му от друг ъгъл би могло да се каже, че ако Хавиланд имаше достатъчно пипе в главата си да се придържа докрай към нововъзприетите си принципи, и сега да е жив. Това им е лошото на хората — у всеки ще откриеш поне грам човеколюбив. Ако Хавиланд си беше останал докрай долнопробен мръсник, нищо нямаше да му се случи. Ама не, пак му се при-щя да се прави на благороден.

Затова именно можем да наречем смъртта му особена.

Беше излязъл от участъка в десет и трийсет и пет. Каза преди това на Карела и Хоуз, които работеха с него, че излиза да огледа улиците. Всъщност щеше да пие чаша кафе, а сетне да се прибере у дома. Щом се прибереше, щеше да позвъни на Карела и да му каже: „Всичко е наред. Тръгвам си за вкъщи.“ Когато човек е поработил повечко време в полицията, бързо усвоява тези номера.

Бе приятна тиха вечер и Хавиланд, само защото му се искаше да вземе малко въздух, преди да влезе в метрото, реши наистина да се поразходи. Не си търсеше белята. Хавиланд бе от тези ченгета, които съзнателно избягват разправиите. Ако се стигнеше до разправии, той нямаше да избяга от тях. Обаче сам да ги търси? Как не. Не и Хавиланд. Той предпочиташе да остави тази работа на героите. Светът бе фрашкан с герои.

Улиците в района на 87-и участък бяха приятни. Нямаха нищо общо с хората, които живееха в него. Хавиланд мразеше хората по улиците в района на 87-и участък. Ако го питаха него, всички италианци да си ебат майките. И всички пуерториканци да си ебат майките. И всички чернилки да си ебат майките. Изобщо цялото човечество да си ебе майката. Всички освен Негово Хавиландско Величие.

Понякога улиците са просто тихи, спокойни и можещ да усетиш пулса на града, особено в една почти лятна нощ като тази, когато небето е, кажи-речи, черно и на него виси месечина като пъп на курва. В такава нощ можеш да усетиш и уханието на града. В нощ като тази Хавиланд може би си спомняше, че някога е бил роден в този град, че някога е играл по неговите улици и дори е бил влюбен в едно ирландско момиче на име Пеги Мълдун. Та ето каква беше онази нощ.

Вървеше си Хавиланд по улиците и не поздравяваше никого, защото всички да си ебат майките. Вървеше обаче с изправени плещи и високо вирната глава и с нещо като усмивка, макар и крива, върху едрото си месесто лице и се чувстваше добре, макар че му беше неприятно да признае това пред себе си.

В края на улицата имаше бакалия, собственикът на която се казваше Тони Ригатони, и всички му викаха Тони-Тони; Хавиланд реши да се отбие при него, за да му каже „добър вечер“. Не че Тони Тони му беше симпатичен. Просто нямаше да му навреди да размени две приказки с някого, преди да вземе метрото.

Именно тогава се случи особеното.

Като наближи бакалията на Тони-Тони, Хавиланд видя, че някой е седнал на тротоара пред магазина. Този някой бе добре облечен и изобщо не приличаше на бандит или на пиянде, а може би Хавиланд просто беше глътнал твърде много от опияняващия юнски въздух. Както и да е, Хавиланд не се приближи до човека с думите „Ставай, келеш“, което си беше обичайното за него. Приближи се бавно и небрежно и застанал пред витрината от армирано стъкло на бакалията, учтиво запита: „Добре ли сте, господине?“

Това му напомни за деня, в който Хавиланд реши да отърве момчето. Несъмнено му напомни, защото Хавиланд усети някаква вътрешна червена лампичка и ръката му рязко се отмести към кобура. Твърде късно обаче.

Човекът от тротоара стана със залитане и силно блъсна с рамо Хавиланд в гърдите така, че той полетя заднишком към стъклото на витрината. След това побягна.

Хавиланд не можеше да знае, че Тони-Тони лежеше премазан от бой зад тезгяха на бакалията си. Не можеше да знае, че младият човек бе нахълтал в магазина на Тони-Тони и го бе обрал и че Тони-Тони бе успял при излизането на крадеца да стреля по него с пистолета си калибър 22, който държеше под касовия апарат. Не можеше да знае, че веднага след това Тони-Тони бе изгубил съзнание вследствие на побоя и че младият човек от тротоара носеше в рамото си куршум калибър 22, заради който именно седеше на бордюра. Хавиланд не знаеше нито едно от тези неща.