Ед Макбейн - Изборът на убиеца

— Ха-ха!

— Говоря ти сериозно — отвърна Клинг. — Само дето на ръст не си го докарал. Имаш ли метър и седемдесет?

Операторът се изпъна.

— Висок съм метър и седемдесет и осем.

— Браво. Навършил ли си двайсет и една години?

— На двайсет и четири съм!

— Браво, браво. А със зрението как си?

— Имам прекрасно зрение!

— Да имаш досие в полицията?

— Откъде-накъде? — отвърна операторът, съвсем възмутен.

— Тогава те чака бляскава кариера в полицейското управление — каза Клинг. — Ще започнеш с баснословната заплата от три хиляди и осемстотин долара годишно, което едва ли е и половината от това, което ти дават тук. Обаче я си помисли за предимствата. Можеш да стоиш и да изслушваш всякакви просташки забележки от гражданството. Прекрасно е. Трудно ще намериш такава работа. Чувстваш се истински мъж.

— Не ме интересува.

— Защо? — попита Клинг. — Не искаш ли да бъдеш мъж?

— Пристигнахме — каза операторът, отново изгледа Клинг презрително, а когато излезе, хлопна вратата на асансьора зад гърба му.

Клинг тръгна по коридора, откри апартамента на Бун и натисна звънеца. Отвътре вместо звън се чу някаква мелодия. Не можа веднага да я познае, защото беше по-сложна от обикновените звънчеви мелодии. Натисна пак звънеца.

„Ще ни щракне фотограф напет — запя звънецът — и на снимка ще излезем с теб.“

Ървинг Бърлин 14 14 Ървинг Бърлин (Израел Балин) (1888–1989) — американски композитор на много популярни песни и мюзикъли. Автор на „Рагтайм оркестъра на Александър“, „Бяла Коледа“ и „Бог да благослови Америка“. — Б. пр. , сети се Клинг. „Коледен парад“. Изглежда, в днешно време фотографите печелят добри пари, щом могат да си позволят мелодични звънци с изпълнение на „Коледен парад“. Интересно дали Бун би се навил да стане ченге. Добра заплата, възможности за издигане в службата, добри трудови, ус…

Вратата се отвори.

От нея се показа Бун. Беше по китайски халат, поне със седем размера по-голям от необходимото.

— Заповядайте — каза. — Тъкмо се обличах. След половин час имам сеанс.

Клинг влезе в апартамента и едва тогава разбра защо Бун е облечен в китайски халат. Очевидно бе поклонник на Ориента. Мебелите в стаята явно имаха истинско китайско потекло. Редки мебели от тиково дърво и тежки нефритени скулптури. Завесите на прозореца бяха също с китайски фигури. До старо китайско писалище имаше опънат параван от оризова хартия. Китайски картини по стените. Клинг предположи, че след малко от кухнята ще замирише като от китайски ресторант.

Бун забеляза учудването му.

— По време на войната служих в Китай. Били ли сте там?

— Не — отвърна Клинг.

— Влюбих се в тази страна. Прекрасен народ. Идете някой ден.

— Сега нещата там са по-различни — каза Клинг.

— Червените ли имате предвид? Ужас. Но това е временно. Всичко се променя рано или късно. Искате ли да видите писмото?

— Нали затова съм дошъл.

— Ей сега ще го донеса. Нали нямате нищо против да се облека, докато го четете? Трябва да съм навреме в студиото.

— Моля ви.

— Седнете. Чувствайте се удобно. Да ви донеса ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— На масичката има цигари. Онази бронзова табакера е от Хонконг — каза Бун, докато излизаше от стаята.

— Благодаря.

Седна, отвори капака на кутията, извади една цигара и запали. Имаше особен вкус. Или беше много стара, или и тя беше дошла от Хонконг. Загаси я и запали една от своите. Малко след това Бун се върна. Беше свалил халата и сега бе облечен с панталони и бяла риза, която се подаваше от тях незакопчана.

— Ето го. Прочетете го. След малко ще се върна. — Дозакопча ризата и отново излезе от стаята.

Пликът беше бледосин с правоъгълна форма. Ани Бун го беше надписала с тъмносиньо мастило. Беше адресирала писмото си до „Господин Тед Бун, Тарлтън Плейс № 585“. Средната цифра беше сгрешена. Ако Ани някога е знаела правилния адрес, явно го е била забравила. На лицевата страна на плика се виждаха драскулките на пощенските служители. „Провери на Тарлтън номер 565“ бе написал някой от тях и явно благодарение на това писмото най-сетне бе стигнало до адресата.

Клинг отвори плика.

Почеркът на Ани бе дребен и четлив. Листът бе чист, без петна, и не създаваше впечатлението за припряно писане. Беше от петък, 7 юни, три дни преди Ани да бъде убита. Днес беше 14 юни. Ани Бун бе убита преди четири дни, а Роджър Хавиланд — вчера. Писмото гласеше следното:

Тед, мили,

Знам какви чувства изпитваш към Моника и какво се опитваш да направиш, и предполагам, че би трябвало да те мразя, но нещо се случи и много бих искала да го споделя с теб. В края на краищата, ти може би си единственият човек, с когото винаги съм можела да разговарям като близък.