Ед Макбейн - Изборът на убиеца

Вчера получих писмо, Тед, и то ме уплаши, та искам да разбера дали трябва да се обадя на полицията. Търсих те по телефона и на домашния ти номер, и в студиото, обаче: ми казаха, че си заминал в Кънектикът и ще се върнеш чак в понеделник. Искам да завариш писмото ми, когато се върнеш, и се надявам да ми се обадиш веднага, вкъщи или в магазина. Номерът, на магазина е 7–6200. Моля те, обади ми се.

Клинг прочете още един път писмото. Тъкмо започна да го препрочита за трети път, когато Бун се върна в стаята. Беше си сложил вратовръзка и спортно сако и имаше вид на чист американец в чисто китайска стая.

— Опитахте ли тези цигари? — попита той, като си взе една от бронзовата кутия. — Английски са.

— Опитах ги — отвърна Клинг. — Що се отнася до това писмо, господин Бун…

Бун запали и погледна часовника си.

— Разполагам с още няколко минути — каза. — Какво ви е мнението?

— Може ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се.

— Защо пише „Тед, мили“, вместо да подреди нормално думите? Създава впечатлението, че е изпитвала към вас по-силни чувства от тези, за които ми бяхте говорили.

— Не бих казал — отвърна Бун. — Ани към всички се обръщаше така. Това нищо не значи.

— А какво ще рече следното: „Знам какви чувства изпитваш към Моника и знам какво се опитваш да направиш…“

— Нищо не означава.

— Какво имате предвид с това „нищо“?

— Тя знае, че обичам дъщеря си, и че… и че аз…

— Да?

— Че обичам дъщеря си, и толкоз.

— Какво означават все пак тези думи: „Знам какво се опитваш да направиш“?

— Според мен има предвид това, че се опитвах да се срещам по-често с Моника.

— Затова ли пише, че би трябвало да ви мрази?

— Какво? Така ли се изразява?

— Прочетете сам — каза Клинг и протегна писмото.

— Не, не, вярвам ви — сви Бун рамене. — Не знам какво има предвид.

— Не се ли досещате?

— Не.

— А какво ще кажете за писмото, което споменава? Знаете ли нещо за него?

— Абсолютно нищо.

— Кога заминахте за Кънектикът?

— В петък сутринта. На седми.

— В колко часа?

— Излязох от къщи към осем.

— Защо?

— Имах работа с клиент. Става дума за портретна фотография.

— И бяхте решили да работите и уикенда, така ли?

— Да.

— Кога смятахте да се върнете?

— Смятах да си бъда в студиото в понеделник сутринта.

— И успяхте ли?

— Не.

— Кога се върнахте?

— Прибрах се в града в понеделник вечерта, към единайсет часа.

— В нощта, когато Ани е била убита.

— Да.

— Позвънихте ли в работата си?

— В колко? В единайсет вечерта?

— Прав сте. През това време някой да ви е търсил, да е молил да ви предадат нещо?

— Да. Ани.

— А вие позвънихте ли й?

— Не.

— Защо?

— Реших, че може да почака до сутринта. Бях ужасно уморен, господин Клинг.

— Обаче не се опитахте да й позвъните и следващата сутрин.

— Сутринта вече бях прочел вестниците и знаех, че е мъртва.

— Добре. Ще взема това писмо, ако нямате нищо против. Може би ще ни помогне.

— Вземете го — каза Бун и погледна Клинг в очите. — Все още ли мислите, че имам нещо общо с това?

— Нека кажем, че са налице някои противоречия, господин Бун.

— В колко часа е била убита Ани, господин Клинг? — попита Бун.

— Според медицинската експертиза — някъде към десет и Половина.

— Е, в такъв случай съм извън играта.

— Защо? Защото по вашите думи сте се прибрали към единайсет вечерта?

— Не. Защото от десет до десет и половина бях в един крайпътен ресторант. Собственикът бе запален по фотографията. Изкарах един дълъг разговор с Него.

— В кой ресторант?

— Казва се „Хъб“. На четирийсет мили от града. Не съм могъл да я убия. Проверете. Човекът сигурно ме е запомнил. Оставих му визитната си картичка.

— На четирийсет мили от града ли казвате? — попита Клинг.

— Да. По автострада трийсет и осем. Проверете.

— Ще проверя — каза Клинг, стана и тръгна към вратата. Преди да натисне дръжката, се обърна. — Господин Бун.

— Да?

— Междувременно, този уикенд не ходете до Кънектикът.

Адвокатската кантора на Джеферсън Добърли бе измъкната от Дикенсовия роман „Големите надежди“. Стаите бяха тесни и мрачни и в успелите да се промъкнат коси слънчеви лъчи танцуваха прашинки. Огромни сборници със закони изпълваха приемната, коридорчето, водещо към личния кабинет на Добърли, и трите стени на самия кабинет.

Джеферсън Добърли седеше с гръб към прозорците, заемащи четвъртата стена. Косите слънчеви лъчи се отразяваха от плешивеещото му теме. В тях плаваха прашинки. Върху писалището му бяха натрупани книги, които образуваха крепостна стена, деляща го от Клинг. Клинг седеше и го наблюдаваше. Добърли бе висок мършав мъж с воднистосини очи. Устата му бе сбръчкана и той постоянно я движеше, сякаш искаше да се изплюе, а не намираше къде. Сутринта се беше порязал по време на бръсненето. Белегът се спускаше странично към левия му бакенбард. Бакенбардите бяха, кажи-речи, всичко, останало от окосмяването по главата му, но и те бяха побелели, сякаш обезсилени, преди окончателно да се предадат. Джеферсън Добърли бе на петдесет и три години. Имаше вид на седемдесетгодишен.