Ед Макбейн - Изборът на убиеца

— И са те освободили от армията заради физическа непригодност, нали?

— Да. Как…

— Щом си станал ченге на двайсет и една години и освен това си следвал две години и половина, за военна служба не ти е останало много време. Завършил си гимназия на седемнайсет години, след това си следвал една година, сетне са те мобилизирали, ранили са те и са те уволнили заради раняването, върнал си се в университета и си учил още година и половина, след което си постъпил в полицията.

— Точно го изчисли — каза сащисаният Карела.

— Добре. Сега вече знам кой е детектив Стив Карела.

— Тогава какво ще ми разкажеш за детектив Котън Хоуз?

— Няма много за разказване — отвърна Хоуз.

— Все пак.

— Досадно ми е.

— Както ти стана досадно да слушаш Пит Крониг в лабораторията.

— Донякъде да.

— Ще ти дам един съвет, Хоуз.

— Казвай.

— Не съм най-доброто ченге на света. Просто се опитвам да си върша работата, и толкоз. Но съм разследвал много убийства и знам, че работата ми се улеснява страшно много от Сам Гросман и момчетата от неговата лаборатория. Понякога от работата им няма никаква файда. Понякога са достатъчни само търчането, информацията на агентите и личните изчисления. Има обаче случаи, в когато лабораторията ти свършва, кажи-речи, цялата работа без арестуването. Затова, когато някое ченге от лабораторията говори, аз го слушам. Слушам го много внимателно.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Казвам ти, че и ти имаш уши. Ще пием ли по едно кафе?

Сградата на булевард „Хол“ номер 495 се оказа разкошна, с просторно фоайе и четиринайсет асансьора. Беше разположена в сърцето на издателския сектор на града, а от двете й страни имаше скъпи универсални магазини, с каквито впрочем бе пълна цялата улица.

Клинг имаше чувството, че е умрял и попаднал в рая.

Беше истинско удоволствие за него да се измъкне от района на 87-и участък. Центърът на Изола навяваше приятни полузабравени чувства. Сети се, че е идвал тук в навечерието на коледните празници да пазарува заедно със своята годеница Клер. Сега обаче беше юни и тази Коледа му се струваше не по-малко отдалечена във времето от 1776 година. Все пак беше му приятно да е отново на булевард „Хол“, да вижда наоколо си как мъже с дипломатически куфарчета отиват да вършат своята чистичка работа, как чисти момичета, облечени в скъпи костюми или с поли и блузи, бързат към своите офиси или просто пазаруват. Това беше най-хубавата част на града, тази част, в която наистина усещаш, че се намираш в гигантска метрополия.

А и времето също беше фантастично. Лятото не бе започнало своята жарка атака, пролетта все още витаеше из въздуха. Меко, разглезващо човека време. В ден като този ти се приисква да събуеш обувките и да походиш бос по влажна трева. Клинг съжали, че е служебно зает. Съжалението му обаче не се разпростря и върху булевард „Хол“.

Влезе в сградата и се запъти право към указателя. Теодор Бун фигурираше като наемател на стая 1804. Първите две цифри отговаряха на номера на етажа. Клинг погледна часовника си. Три без десет. Кимна и се запъти към асансьорите. Беше със сиви панталони и сиво раирано спортно сако. Изобщо нямаше вид на ченге. С русата си коса, едри плещи и широка, напориста крачка приличаше по-скоро на скандинавец, дошъл да учи в Америка банково и инвестиционно дело.

Асансьорите бяха групирани в няколко секции. Отмина онези, които обслужваха от 1 до 12 етаж, и спря пред асансьорите от 14 до 22 етаж. Стори му се забавно, че в сградата на един делови център, разположен в сърцето на съвременен град, някой от суеверие бе пропуснал тринайсетия етаж. Влезе в най-близкия асансьор.

— Осемнайсети етаж, моля.

Операторът натисна някакво копче и попита:

— Как е животът навън?

— Хубав е.

— Никога не излизам. Хванат съм в тази сграда като в капан. От осем сутрин до пет следобед. Пленник съм. Не виждам дневна светлина. Храня се тук, в сградата. Нося си обяд от къщи и го изяждам в една малка стаичка в подземния етаж. Аз съм къртица.

Клинг кимна съчувствено.

— Този град е къртичина — продължи човекът. — Познавам хора, които се движат все под земята. От спирката на метрото минават по подземен коридор до службата си. Аз поне два пъти дневно изминавам две преки от спирката дотук. Ония и на това не се радват. Отиват от спирката до службата, като се движат все под земята, защото така губят по-малко време. Все им е едно дали горе грее слънце, или вали сняг. И обяда си изяждат под земята. Вечер, като им свърши работното време, се прибират пак по същия начин. Никога не виждат града. А аз виждам цели две улични преки. Та как е времето навън?