Ед Макбейн - Изборът на убиеца

— Тя кога се разведе?

— Преди две години.

— В този град ли?

— Не. Нямаше изневяра. Теодор си живееше по правилата, докато бракът им бе в сила.

— Виждам. Дъщеря ви в Рино 6 6 Град в щата Невада, където незабавно може да се получи развод. — Б. пр. ли отиде?

— Не. В Лас Вегас 7 7 Вторият град в щата Невада, където получаването на развод е незабавно. — Б. пр. . Теодор пое разноските.

— А детето?

— Моника остана при мен, докато Ани бе на запад.

— Имате ли други деца, госпожо Травейл? Ани имаше ли брат или сестра?

— Брат.

— Къде мога да го открия?

— Той е мъртъв.

— О, извинете.

— Загина във Втората световна война. Беше картечар на самолет на военноморските сили.

— Извинете.

— Загина на деветнайсет години. Първо изгубих мъжа си, а сетне единствения си син. Остана ми само Ани. После имах и Теодор. След това Теодор си отиде, а сега… а сега пак останах сама. Имам само детето. Имам това малко момиченце.

— Разбирам — каза Клинг.

— Но една жена трябва да има мъже около себе си, господин Клинг. Жените се нуждаят от мъже.

— Разбирам.

— Теодор беше добър човек.

— А дъщеря ви, госпожо Травейл…

— Да?

— Тя в последно време срещаше ли се с мъже?

— Да.

— С кои?

— С няколко.

— Бихте ли ми казали имената им?

— Разбира се. Срещаше се с един мъж на име Артър Кордис. Виждаха се, кажи-речи, през седмица.

— Той оттук ли идваше да я взема?

— Да.

— Знаете ли къде живее?

— Някъде в Изола. Не знам адреса му. Той е касиер в банка.

— С кого още се срещаше?

— С Франк Ейбълсън.

— Колко често се срещаше с него?

— Не много редовно. И двамата не значеха нищо сериозно за нея. Бяха й просто… компаньони Предполагам, че бихте ги нарекли компаньони.

— А той къде живее?

— И той живее в Изола.

— Още с кого се срещаше?

— С едно момче на име Джейми.

— Джейми чий?

— Не знам. С него съм разговаряла само по телефона. Никога не е идвал тук.

— Обаче дъщеря ви се е срещала с него?

— Да. Срещали са се някъде. Не знам защо никога не идваше тук.

— Сигурна ли сте?

— Сигурна съм. Много често я търсеше по телефона. И тя ми е говорила за него. Казваше, че е много мило момче.

— А какви бяха приятелките й, госпожо Травейл?

— О, Ани имаше доста приятелки. Искате ли да ги изброя? Няма ли да е по-лесно да ви дам нейното тефтерче с телефонните номера?

— У вас ли е?

— Да.

— Тогава ще го взема, преди да тръгна.

— Ще ви го дам.

— Така — рече Клинг, като преглеждаше бележките си. — Дайте сега да сверим някои неща. Тя е работила в магазина за спиртни напитки около година, правилно ли съм разбрал?

— Да. Непосредствено след развода работеше другаде. След това отида да работи при господин Фелпс.

— Тя разбираше ли се с него?

— Да. Много мил човек.

— Мил в какъв смисъл?

— Като работодател. Държеше се е любезно с нея.

— Да… — каза Клинг, спомняйки си какво му бе разправил Майер за Фелпс. — Какво разбирате под любезно държане?

— Ани говореше винаги с добри чувства за него. Спомням си освен това, че веднъж, когато беше болна и остана вкъщи, господин Фелпс й изпрати цветя.

— Така ли?

— Да. Дузина червени рози.

— Това не ви ли се вижда малко необичайно?

— Жените обичат цветя — заяви госпожа Травейл. — Пък и Ани беше съвестен работник.

— А преди това къде работеше, госпожо Травейл? Преди магазина за спиртни напитки.

— В мебелен магазин. „Хърмън Додсън“.

— Какво точно вършеше там?

— Беше продавачка.

— А защо напусна?

— Не знам. Никога не сме говорили за това. Май заплатата й се виждаше малка.

— А как бе назначена в магазина за спиртни напитки?

— Не знам. Беше чула от някого.

— Разбирам.

— Имате ли представа кой е извършил това, господин Клинг?

— Не. Още не. Сега сме едва в началото на разследването, госпожо Травейл. Понякога търсенето може да отнеме много време. Вярвам, че ме разбирате.

— Разбирам. Наистина разбирам.

— Бихте ли ми дали телефонния бележник?

— Да. Тя го държеше в стаята, върху масата. Ей сега ще го донеса.

Госпожа Травейл попи размазания грим от очите си и излезе от стаята. Клинг остана да я чака. Когато се отвори входната врата, той машинално се извърна към нея и ръката му леко се придвижи към служебния пистолет 38-и калибър, поставен в кобур под мишницата му. Когато видя кой стои до вратата, ръката му се отпусна.

— Здрасти — каза момиченцето.

— Здрасти, Моника — отговори той с усмивка.