Ед Макбейн - Изборът на убиеца

— Да, шофирам — отвърна му тя с едва доловима усмивка. — Обаче…

— Тогава какво е могло да ви попречи да…

— Обаче — продължи тя — едва ли съм могла да отида с кола от Маями Бийч до магазина. Нали знаете, че е на хиляди мили оттук? Е, аз бях там през нощта, когато са убили Ани Бун.

— Разбирам — каза Майер някак сърдито.

— На ваше място бих се обадила в хотел „Шалимар“. Обадете се на управителя. Той ще ви каже колко време съм била там. Ще ви каже също така, че онази същата вечер бях на прием в чест на гостите на хотела. Едва ли ме е забравил. Обикновено ме забелязват на такива места. — Госпожа Фелпс се усмихна приветливо. — Има ли още нещо, господа?

Полицаят, който проведе междуградски разговор с управителя на хотел „Шалимар“ за сметка на градската управа, бе Майер Майер.

— Госпожа Фелпс в кой ден се регистрира? — попита.

— На пети юни — отговори управителят.

— А кога напусна хотела?

— На четиринайсети.

— На десети юни вечерта хотелът дал ли е прием в чест на гостите?

— На десети ли? Чакайте да проверя. — Настъпи продължителна пауза. — Да, точно така, на десети имаше прием.

— А госпожа Фелпс присъства ли?

— Да, присъства. Беше облечена в яркочервена рокля. Много привлекателна жена.

— В колко часа дойде?

— Приемът започна преди вечеря. В чест на гостите, нали разбирате? Нашият хотел е известен със своите приеми.

— В колко часа започна?

— Към четири и половина. Четири и половина следобед.

— Ъхъ. А госпожа Фелпс там ли беше, когато започна?

— Да.

— А в колко часа си тръгна?

— Да си е тръгнала? Че тя цялата нощ беше там.

— Сигурен ли сте?

— Е, не мога да бъда абсолютно сигурен, разбира се. Имаше много жени в червени рокли. Но по-скоро бих казал, че съм сигурен. Да, сигурен съм.

— Приемът в колко часа свърши?

— Беше много оживено.

— В колко часа свърши?

— Сервирахме закуската в пет и половина — каза управителят.

— Какво?

— Да.

— А е почнал в четири и половина предния следобед?

— Ами да. Нали ви казах, че сме прочути с нашите приеми?

— Изглежда наистина е така. Госпожа Феллс беше ли на закуска?

— Да. Категорично да. Лично аз й сервирах бъркани яйца.

— Все така с червената рокля?

— Да.

— И смятате, че е била там цялата нощ, така ли?

— Имаме хиляди гости — каза управителят. — Те ту влизат, ту излизат. На тези приеми много се пие и… как да ви кажа? Управата на хотела не следи много отблизо с какво точно се занимават гостите през това време.

— Разбирам — каза Майер. — Дошла е на пети и си е тръгнала на четиринайсети. И е присъствала на вашия прием на десети. Добре, господине, благодаря.

— Няма за какво — отвърна управителят.

Майер поседя с мрачно лице, после реши да направи още една проверка. Обади се в авиокомпаниите и попита дали е бил издаван двупосочен билет от Маями и обратно на десети юни на името на госпожа Франклин Фелпс. Същевременно, предвиждайки възможността от ползване на друго име, помоли да му кажат дали въобще някоя жена е ползвала двупосочен билет по този маршрут на тази дата.

Авиокомпаниите направиха необходимите проверки. Оказа се, че на името на госпожа Франклин Фелпс са издавани билети единствено на пети сутринта до Маями и на четиринайсети по обратния маршрут. Оказа се, че на десети нито една жена не е ползвала двупосочен билет по този маршрут. Майер благодари и затвори телефона.

Оригна се, неудовлетворен. От слабите вероятности никога нищо не излизаше.

Полицаят, който се обади по телефона на Моника Бун, се казваше Бърт Клинг.

— Здравей, мила. Позна ли кой е?

— Не. Кой си?

— Познай.

— Таб Хънтър 17 17 Американски актьор. — Б. пр. ?

— Не.

— Робърт Уагнър 18 18 Американски актьор. — Б. пр. ?

— Не.

— Тогава не ме интересува — заяви Моника.

— Обажда се детектив Клинг. Бърт.

— Здрасти, Бърт — топло откликна Моника. — Как си?

— Добре, благодаря. А ти?

— И аз съм добре. Днес получих втора награда в училище.

— Така ли? По какво?

— По рисуване.

— Браво, мила. Може ли да те попитам нещо?

— Може.

— Аз вече питах баба ти, но тя не знае. Може би ти знаеш.

— Питай.

— Майка ти се е срещала с един мъж на име Джейми. Да ти е говорила за него?

— Джейми?

— Да.

— Да не би да говориш за Джеимисън? Джеймисън Грей?

— Я повтори, Моника.

— Джеимисън Грей. Тя веднъж ми говори за него. Каза, че той е най-милият и най-тъжният човек на света, че е много добър и някой ден непременно ще ме заведе при него.