Ед Макбейн - Изборът на убиеца

Хоуз се усмихна.

— Само ми свирнете, господин Капловиц.

— Сам — рече Капловпц. — Викай ми Сам.

Мъжът, който влезе в стаята на детективите, стискаше шапка към гърдите си. Очите му бяха кръвясали, носът му сополив и въобще имаше вид на пропаднал пияница. Не произнесе дума. Стоеше и чакаше някой да го забележи. Пръв го забеляза Мисколо, понесъл от машинописното бюро кана с кафе.

— С какво мога да ти услужа?

— Искам… таквоз… тук ли са детективите?

— Да — каза Мисколо. — Какво има? — Доближи се до човека и в носа веднага го удари вонята на евтино вино. Отстъпи веднага на няколко крачки. — Какво има?

— Дошъл съм… дошъл съм да говоря с ченгето, дето се занимава с младото момиче… дето го утрепаха в магазина.

— Майер! — извика силно Мисколо. — Имаш гости.

— Това кафе ли е? — попита Майер. — Да.

— Дай го насам. — Майер се доближи до госта, докато Мисколо му наливаше чаша кафе. И той усети вонята почти веднага, стисна носа си и едва тогава проговори. — Какво има?

— Ти ли… ти ли се занимаваш с младото момиче, дето го пречукаха в магазина?

— Да, аз съм един от полицаите, които разследват този случай. Какво има? Ти ли я утрепа?

— Аз? Не съм аз бе. Недей така бе!

Човекът се уплаши, сложи си шапката и понечи да си тръгне. Майер го спря.

— Спокойно, само се шегувам. Кажи какво има.

— Джордж съм аз… Джордж се казвам.

— Добре, Джордж, какво има?

— Може ли да вляза и да седна?

— Разбира се. Заповядай. Искаш ли чаша кафе?

— Какво става тук? — попита Мисколо. — Да не сме Армията на спасението?

— Налей му чаша кафе — нареди Майер с усмивка. — Колкото и да ти е мъчно, Мисколо.

— Обърнаха ни на Армия на спасението — промърмори Мисколо, но все пак наля чаша кафе на пияницата. Майер го придружи до бюрото си, седна и отпи от чашата. Пияницата бръкна в страничния си джоб, извади половинка евтин алкохол, отви капачката и си отсипа в чашата.

— Сефте ми е за днес — каза и надигна чашата.

— Та какво ще кажеш за убийството в магазина? — попита Майер.

— А, да, да.

— Да, да. Какво ще кажеш?

— Видях го — каза Джордж.

Майер остави чашата си на бюрото.

— Видял си го, казваш?

— Да.

— Самото убийство?

— Не. Видях останалото.

— Какво останало?

— Видях как потегли с колата.

— Все попадаме на очевидци на потеглянето на колата — каза Майер. — Как така го видя?

— Ами тъй. Бях се подпрял на стената на къщата… Бях таквоз… Бях пиян де.

— Джордж! Моля те само не ми казвай, че пиеш!

— А, случва се. От дъжд на вятър.

— Продължавай.

— Чух всички изстрели. Страшно беше. И чух как изпотрошиха всичките бутилки. Ужас. Ужасно беше.

— Продължавай.

— Ами подпрях се на единия лакът. Видях как човекът избяга от магазина и влезе в една кола. Запали и дим да го няма.

— Мъж или жена?

— Не знам.

— Не можа ли да видиш?

— Не.

— Значи видял си как човек влиза в кола и потегля. Добре ли съм те разбрал? Но не си разбрал дали този човек е мъж или жена?

— Точно така… Бях сляп, нали загряваш? Бях се гипсирал.

— Видя ли номера на колата?

— Не.

— А успя ли да разбереш от коя година е модел?

— Не.

— Поне каква марка беше?

— Не видях.

— Значи само това си видял: как човек — мъж или жена — излиза от магазина, качва се на колата, запалва и потегля. Добре ли съм разбрал?

— Да.

— И това е всичко?

— Да.

— Добре. Тази информация е от голяма полза, Джордж. Благодаря ти, че дойде.

— Няма защо — каза Джордж, допи си чашата, сложи си шапката и излезе.

Майер въздъхна и се опита да открие светлата страна на този разговор. Човекът, карал колата, би могъл да притежава шофьорска книжка и документи за колата. Освен ако е нямал шофьорска книжка и е карал крадена кола. Така или иначе, от тази информация в момента нямаше никаква полза.

До бюрото му се приближи Мисколо.

— Баща ти как така се реши да те посети тук?

Майер не бе в настроение да се сърди.

— Убий ме, не мога да ти обясня. Казвам му да не идва, а той все напира. Сигурно много ме обича. Нищо, че съм рошав.

— Усети ли как миришеше?

— Кой? Баща ми ли?

— Да.

— Усетих.

— Чудно ухание, нали?

— Да. Обожавам го. Любимият одеколон на тати.

— И много спретнато се облича.

— Такъв си е. Няма да ми повярваш, но веднъж за една бройка да отнесе наградата „Адолф Манжу“ за най-добре облечения мъж на годината.

— Вярвам ти — рече Мисколо и изведнъж стана сериозен. — Поне получи ли нещо от него?

— Получих — каза Майер Майер. — Главоболие.