Джон Лескроарт - Неоспоримо доказателство

— Правото не е чак толкова лошо — отвърна Харди.

Ригби дрезгаво се изсмя.

— Не, правото с всичките си пледирания и глупости. Разликата е, че в повечето случаи всички знаем, дяволски добре знаем, кой го е извършил, но вие момчета, вие прокурорите, трябва да го докажете. Колкото до нас, ние разкриваме кой го е извършил, хващаме го и с това работата ни приключва, толкова. Затова предполагам, че в случилото се около онзи инцидент вчера, сме си разменили ролите. Получил си добра закалка тук като ченге, а тя си остава за цял живот, мислиш като ченге. Дори и когато си от страната на закона. Лок се наежи, защото му се обадих, а той не обича да го занимават с подчинените му. Но ние с теб нямаме какво да делим. Смяташ ли, че това е убийство или има заподозрян, просто направи на всички ни услуга и ни уведоми. Ние ще го арестуваме, а след това ти можеш да си гледаш работата.

Телефонът отново иззвъня. Ригби вдигна слушалката и се заслуша за миг.

— Хич не ме е грижа за правата му, няма да получи полицейска охрана до… — Ригби вдигна глава, изненадан да види, че Харди е още там. Махна му с ръка, че може да си върви и продължи с разговора си.

Кен Фарис стоеше пред останалия почти без листа фикус до прозореца, който гледаше към паркинга, с кръстосани зад гърба ръце.

Току-що бе излязъл от хладилната камера, където бе разгледал едва наподобяващото ръка нещо с четири израстъка — показалецът липсваше — и инстинктивно се бе отправил към прозореца, сякаш за да подиша чист въздух, въпреки че прозорецът никога не се отваряше.

Фарис беше широкоплещест, с тясна талия, шейсетгодишен мъж. Светлокафеникавият му костюм, на стойност 750 долара, идеално ушит, беше на съвсем тънички сини и златисти райета. Светложълтата копринена риза бе шита по поръчка, както и вратовръзката. Каубойските ботуши от крокодилска кожа добавяха излишни четири сантиметра към ръста му.

Глицки и Харди се бяха отпуснали на твърдата, жълта, пластмасова пейка в чакалнята пред моргата. Джон Страут бе разгънал един сгъваем стол и седеше прегърбено в него, кръстосал дългите си крака.

Фарис се извърна, опитваше да се овладее, все още доста пребледнял.

— Е, усилието беше напразно.

Страут бръкна в джоба си и извади малка, обикновена картонена кутийка.

— Може би това ще пораздвижи паметта ви — той протегна кутийката, Фарис се приближи и я взе.

Беше пръстен с нефрит — змия, захапала опашката си — с филигранна повърхност. Харди се надвеси напред, за да го огледа по-добре — беше го виждал единствено на ръката. Фарис го подържа малко, после го сложи на първата фаланга на четвъртия си пръст.

— Това не би станало на Оуен — заяви той. — Ръцете му бяха по-големи от моите.

— Пръстенът беше на кутрето — отвърна Страут.

Фарис извади пръстена и го пъхна на малкия си пръст. Влезе съвсем лесно. Махна го също толкова лесно.

— Добре, но това все още не означава, че е Оуен.

— Не, сър, не означава — Страут беше любезен, внимателен, професионалист.

Харди се премести напред, с ръце върху коленете.

Ейб Глицки седеше удобно облегнат назад, наблюдаваше, краката му бяха кръстосани. Леко се размърда, достатъчно, за да привлече внимание.

— Двамата с Оуен — г-н Неш — сте били близки, нали?

— Може ли поне засега да не казваме „били“? Изчезвал е и преди.

— Достатъчно дълго, за да съобщите в полицията?

— Един път или два пъти, мисля, но не съм съобщавал.

— Този път какво ви накара да го направите?

Фарис поклати глава.

— Честно казано, не знам. Предчувствие. Последния път, когато избяга, без да се обади, беше може би, преди десет години. Това е доста време, човек си мисли, че навиците на хората се променят. Вече не мога да си представя, че просто ще духне, ей така. Тогава можех.

— Къде беше отишъл, последния път?

Харди се намеси.

— Какви са тези бягства?

Фарис се огледа из помещението, намери още един сгъваем стол и го премести до този на Страут. Сложи пръстена в кутийката и я върна обратно на съдебния лекар. После тежко се отпусна върху стола.

— Уместни въпроси. Мислите, че може да е отишъл отново на същото място ли? — той поклати глава. — Не, не, не смятам. Веднъж отиде до Марди Грас в Ню Орлиънс. Но тогава се оказа, че е взел и дъщеря си, Селин. Нямаше ги и двамата и ние решихме, че са отишли някъде заедно. По онова време беше съвсем типично за него.

— Но не и сега? — попита Харди.

— Улегнал е. Или поне аз си мислех, че е улегнал. Знаете как е.

Глицки беше любезен.