Джон Лескроарт - Неоспоримо доказателство

Глицки се появи на прага, точно когато Харди привършваше с обвинението за оръжието — най-мъчното му дело за деня. Ако в Сан Франциско те обвинят за притежание на огнестрелно оръжие без разрешително, отиваш в затвора. Затова хората, изправени пред вероятността да се озоват зад решетките, бяха склонни да предпочетат съдебните заседатели, като си мислеха, че при процес поне имат шанс да отърват кожата. Но за това дело Харди бе убедил адвоката на онзи тип да пледира пълни самопризнания и да прекара двата почивни дни в затвора. Сладка сделка и за двете страни, като се има предвид всичко казано по-горе.

Глицки се намести на ръба на бюрото.

— Е, на кого трябва да се обадя?

Повечето от прокурорите деляха канторите си с някой колега, но когато Харди бе назначен като помощник-прокурор, неговата колежка беше излязла в отпуск по майчинство, което го устройваше чудесно.

Глицки стана, за да затвори вратата, върна се и седна на другото бюро. Харди се свърза с офиса на Фарис, след което Глицки натисна на микрофон, така че и Харди да може да чува. Телефонистката каза на Глицки да изчака и те чуха петте пиукания, които показваха, че разговорът се записва.

Глицки се представи, позова се на предишното обаждане на Харди и разказа на Фарис за новите сведения от медицинската експертиза. Още щом Глицки спомена думата карате, разбраха, че са попаднали на нещо.

Фарис замълча за миг. После тихо прошепна:

— Дявол да го вземе!

— Г-н Фарис?

Отново пауза.

— Тук съм. Дайте ми минутка, ако обичате.

Глицки зачака, пръстите му барабаняха по бюрото. Бийп. Бийп.

— Може и да не е Оуен. Много хора тренират карате.

— Кога за последен път го видяхте?

— Петък около дванайсет, по обяд. Тогава не носеше пръстен с нефрит, само венчалната си халка. Предполагам, че я е носел. Щях да забележа, ако имаше някаква промяна, поне така си мисля.

— Но г-н Неш е тренирал карате, нали?

— Имаше черен пояс. Започнал много отдавна, когато бил в Корея.

Веждите на Глицки се извиха нагоре. Той погледна към Харди.

— Една костица в малкия пръст е била чупена и зараствала на два пъти — добави той.

Фарис отново изпсува, изчака. Глицки подсвирна беззвучно. Бийп.

— Мисля, че ще е най-добре да дойда — каза Фарис.

Харди едва не забрави за срещата, която си беше записал при шефа на полицията Дан Ригби, за да му поднесе извиненията си. Глицки слезе долу при Страут да провери дали ще отстъпи и Харди да присъства, когато Кен Фарис пристигне да огледа ръката. Франи се бе обадила да му каже, че на следващия й контролен преглед след месец можели да се надяват да чуят пулса на новото бебе и да го попита дали ще се освободи, за да отидат заедно? Искал ли да разбере момиче ли щяло да бъде или момче? Тя лично не била много сигурна дали държи да знае. Освен това, била още толкова млада, че лекарят не й препоръчвал амниосентоза, а тя не се била подлагала и с Ребека, и нищо й нямало. Той как мислел?

Докато отговаряше на въпросите й и се радваше на вълнението й, Харди лениво разгръщаше календара си и видя бележката: Ригби 4:00.

Беше 3:55.

Пристигна пред кабинета на шефа на полицията на секундата и чака навън в продължение на двайсет и пет минути. Не му се искаше Фарис да дойде и да си отиде, докато той се освободи, но наистина не можеше да насилва кой знае колко нещата. Сержантът секретар вчера му бе дал ясно да разбере, че не спада към почитателите му, а доколкото можеше да се съди по протакането, явно и шефът му не си падаше особено по него.

Интеркомът върху бюрото на сержанта най-накрая иззвъня. Той погледна към Харди и посочи с пръст към двукрилата врата.

Дан Ригби седеше облегнат назад в коженото си кресло и продължаваше да говори по телефона. Имаше лице на боксьор, червено и сбръчкано, и сива коса — не по-дълга от половин сантиметър. Харди знаеше, че често носи и цивилен костюм, но днес бе облечен в полицейската си униформа. Беше предвидено да изглежда впечатляващо.

Харди застана на персийския килим пред бюрото му, като се опита да изрови подходящото встъпление. Ригби, заслушан в телефона, го изгледа критично, докато влизаше. Харди почака още една минута. След което Ригби затвори и изпъна рамене, сякаш го боляха.

— Бил си ченге, нали?

— Да, сър. Работих като патрул около три години.

— След това си се насочил към правото, нали така?

— Да, сър — ето, започва се, помисли си Харди.

Ригби отпусна рамене и потъна обратно в креслото си.

— Често съм си мислил и аз да направя така, въпреки че, разбира се, човек бая трябва да се поизпоти. Но да се махнеш от полицията… предполагам, че просто никъде другаде няма такова движение.