Майкъл Скот - Алхимикът

Надолу. Дий трябваше да се досети, че Тъмната древна, при която го бе пратила Мориган, ще е създание на подземията и тунелите.

— Трябва ми светлина — каза той високо. — Не искам да падна по стълбите в тъмното и да си счупя врата. — Гласът му отекна със слабо ехо в затвореното пространство.

— В тази къща няма електричество, доктор Джон Дий. Но знаем, че сте изтъкнат магьосник. Ако желаете да създадете светлина, имате разрешение да го сторите.

Без да каже и дума, Дий протегна ръка. Синя искра оживя с пращене в дланта му. Тя зажужа и засъска, въртейки се, после нарасна от размера на грахче до този на гроздово зърно. Излъчваше студена синьо-бяла светлина. Протегнал ръка пред себе си, Дий тръгна надолу по стълбите.

Започна да брои стъпалата, докато слизаше, но бързо се отказа — вниманието му бе привлечено от украсата на стените, тавана и дори пода. Все едно беше влязъл в египетска гробница, но за разлика от безбройните гробници, които бе виждал и където рисунките бяха избледнели, напукани и полуразрушени и всичко бе покрито с фин слой пясък, тук украсата беше чиста, ярка и ненакърнена. Цветовете, леко изопачени от синята светлина, която носеше, изглеждаха сякаш току-що са били нанесени, пиктограмите и йероглифите бяха ярки и отчетливи, а имената на боговете бяха покрити с дебел златен варак.

Внезапен полъх отдолу накара синьо-бялото кълбо от светлина да затрепти и затанцува в дланта му, така че сенките започнаха да подскачат и да се мятат. Ноздрите на Дий се разшириха: вятърът носеше воня на нещо старо… старо и отдавна мъртво.

Стълбището свърши в обширно сводесто мазе. Още при първата си стъпка Дий усети как нещо хрущи и се чупи под крака му. Снижи ръка и синьо-белият светлик озари пода… който беше покрит с безброй мънички бели костици, застилащи земята като килим. Трябваше му известно време, за да разбере, че това са кости на плъхове и мишки. Някои бяха толкова стари, че се разсипваха на бял прах, щом ги докоснеше, но други бяха далеч по-скорошни. Без желание да зададе въпроса, чийто отговор всъщност не му се искаше да знае, Дий последва своя мълчалив водач, а костите хрущяха и пукаха при всяка негова стъпка. Вдигна ръката си високо, разпръсквайки светлина из помещението. Обаче за разлика от стълбището, тази стая беше неукрасена, стените бяха почернели от влага, зелена плесен се бе насъбрала покрай пода, а таванът беше покрит с петна от гъбички.

— Изглежда, имате проблем с влагата — рече Дий, просто за да наруши все по-тягостното мълчание.

— Това е без значение — рече тихо Синухе.

— Отдавна ли сте тук? — запита Дий, като се оглеждаше.

— На това място ли? — Другият мъж млъкна и се замисли. — По-малко от сто години. Което всъщност не е нищо.

В сенките се размърда някаква фигура.

— И няма да останем тук още дълго. Затова си дошъл, нали, доктор Дий? — Гласът беше нещо между страховито ръмжене и мъркане и с труд оформяше английските думи. Почти против волята си Дий вдигна ръка, позволявайки на светлината в дланта си да освети високата стройна фигура, която се движеше в сумрака. Светлината мина по боси стъпала с черни и хищно извити нокти, после нагоре по тежка бяла права пола, украсена със скъпоценни камъни, и гръд, върху която бяха кръстосани широки ленти, изписани с египетски символи, и накрая стигна до главата.

Макар да знаеше какво ще види, Дий не можа да сдържи потресеното ахване, което се отрони от устните му, когато съзря Бастет. Тялото й беше женско, но главата, която докосваше сводестия таван, бе котешка, със загладена козина, огромни жълти очи с отвесни зеници, дълга, заострена муцуна и големи триъгълни уши. Устата се отвори и студената светлина на Дий пробяга по блестящи жълти зъби. Това бе създанието, боготворено от много поколения из цял Египет.

Дий облиза пресъхналите си устни и се поклони ниско.

— Вашата племенница Мориган ви праща своите почитания и ме помоли да ви предам съобщението, че е време да си отмъстите на Триликата.

Бастет скочи напред и сграбчи с острите си като бръснач нокти скъпото сако на Дий, пробивайки дупки в коприната.

— Точно… кажи ми точно какво каза племенницата ми — настоя тя.

— Казах ви — рече Дий, вдигайки поглед към ужасяващото лице. Дъхът на Бастет вонеше на гнило месо. Той подхвърли синьо-бялото кълбо светлина във въздуха, където то увисна, въртейки се на едно място, а после внимателно отстрани ноктите на Бастет от ревера си, който беше станал на парцали.