Майкъл Скот - Алхимикът

— Чакай — заповяда гаргойлът и не каза нищо повече.

След като беше изпълнил задачата си, той престана да обръща внимание на Дий и се настани на парапета, приведен напред и с прибрани между плешките криле, свил опашка плътно до себе си. Виждаха се малките рогчета, стърчащи от челото му. Той се взря към площада далеч долу, загледан в окъснелите минувачи и бездомниците, които нямаше къде да се приберат и търсеха нещо за ядене. Ако някой случайно вдигнеше поглед нагоре, за него гаргойлът щеше да е неразличим от множеството други каменни фигури върху сградата.

Дий се приближи до ръба на покрива и се загледа в града. Целият нощен Париж се простираше под него, виждаше хиляди премигващи светлинки от огньове за готвене, газени лампи и свещи — безчислени точки светлина, разделяни от тъмната ивица на Сена. Стълбчета дим се издигаха право нагоре в неподвижния въздух. От тази височина Дий чуваше и жуженето на града — нисък, монотонен звук като на пчелен кошер, подготвящ се за нощта, — и можеше да помирише зловонието, тегнещо над улиците — смесица от миризми на канализация, гниещи плодове и развалено месо, човешка и животинска пот и смрадта на самата река.

Дий чакаше над прочутия прозорец с розетка на катедралата. Изучаването на магия го беше възпитало в много отношения — беше се научил да цени търпението. Ученият се наслаждаваше на преживяването да стои на покрива на най-високата сграда в Париж и му се искаше да си беше взел скицника. Задоволи се с това да оглежда наоколо и да запечатва всичко, което вижда, в невероятната си памет. Спомни си за неотдавнашното си посещение във Флоренция. Беше отишъл там, за да изследва дневниците на Леонардо да Винчи. Те бяха изписани със странен шифър, който нито един човек не бе успял да разгадае: на него му отне по-малко от час — никой не беше се досетил, че Леонардо бе писал дневниците си не само с шифър, но и огледално. Дневниците бяха изпълнени с множество изумителни рисунки на идеи за изобретения: оръжия, които стрелят многократно, бронирана каляска, която се движи без помощта на коне, и съд, който може да плува под морската повърхност. Имаше обаче едно изобретение, което особено заинтригува Дий: приспособление, за което Да Винчи твърдеше, че ще позволи на човека да се издигне във въздуха и да полети като птица. Дий не бе напълно убеден, че идеята може да бъде реализирана, макар че повече от всичко на света му се искаше да полети. Сега, докато се взираше в нощния Париж, започна да си представя какво би било да привърже крилете на Да Винчи към ръцете си и да се понесе над покривите.

Мислите му бяха прекъснати, когато някакво движение привлече вниманието му. Той се обърна на север, където една неясна фигура се носеше в нощното небе — черна сянка, подир която летяха десетки по-малки точици. Те приличаха на птици… но Дий знаеше, че птиците рядко летят нощем. Той моментално и без никакво съмнение разбра, че именно за тази среща е бил доведен тук. Съсредоточи се върху по-голямата фигура, мъчейки се да различи какво се приближава, но едва когато фигурата се спусна на покрива, той осъзна, че това е жена с пепеляво лице, облечена изцяло в черно и с дълго наметало от пера на врани.

Онази нощ доктор Джон Дий за първи път се срещна с Мориган. Онази нощ научи за съществуването на Древната раса и за това, как тя е била прогонена от човешкия свят от магията в Книгата на Авраам Мага — книга, която понастоящем се намираше у Никола Фламел. Онази нощ Дий научи също, че сред Древните има такива, които искат да си възвърнат полагащото им се място на господари на човечеството. И онази нощ Богинята-врана обеща на Дий, че един ден той ще управлява целия свят, ще бъде владетел на империя, простираща се от полюс до полюс, от изгрева до залеза. Всичко, което трябваше да направи, бе да открадне Книгата от Фламел и да им я предаде.

В същата нощ доктор Джон Дий застана на страната на Тъмните древни.

Това бе мисия, която го бе водила на много места по целия свят, а и до много царства на сенките, граничещи с него. Беше се борил с духове и върколаци, създания, които нямаха право да съществуват извън кошмарите, и други, останали от времената, предхождащи появата на човеците. Беше тръгвал на битка начело на армия от чудовища и бе прекарал поне десетилетие, бродейки изгубен в един леден отвъден свят. Много пъти се бе опасявал за живота си, но никога не бе бил наистина уплашен… до този момент сега, когато стоеше пред входа на имението в Бел Еър, в Лос Анджелис, през двайсет и първи век. В онези ранни дни той не осъзнаваше напълно силата на съществата, на които служеше, но след почти четири века и половина в тяхна служба бе научил много неща… включително и това, че смъртта е може би най-лекото наказание, което може да го сполети.