Майкъл Скот - Алхимикът

Близнаците се втурнаха през голямото открито пространство пред гигантското дърво-дом и стигнаха до пътечката между дърветата, която водеше назад към колата. Макар че нощта вече бе паднала, нямаха проблеми със зрението. Ярката луна висеше ниско в небето и то бе изпълнено с необикновено много блестящи звезди, които заедно с лъкатушната ивица сребрист прах високо на небосвода придаваха на нощта странно сивкаво сияние. Само сенките оставаха непрогледно тъмни.

Макар че не беше студено, Софи потрепери: усещаше нещо нередно в нощта. Джош съблече своя суичър с качулка и я наметна върху раменете на сестра си.

— Звездите са различни — прошепна тя. — Толкова са ярки. — Погледна нагоре към небето, опитвайки се да го види през клоните на Игдразил. — Не мога да видя Голямата мечка, а и Полярната звезда липсва.

— Освен това снощи нямаше луна — рече Джош, като кимна натам, където пълната луна се издигаше огромна и жълто-бяла над върховете на дърветата. — Поне в нашия свят нямаше — добави той сериозно.

Софи се загледа в луната. В нея имаше нещо… нещо нередно. Тя се опита да различи познатите кратери и усети как стомахът й се сви от внезапна мисъл. Ръката й трепереше, когато я вдигна, за да посочи.

— Това не е нашата луна!

Джош също се вгледа, примижавайки срещу светлината. После разбра какво има предвид сестра му.

— Повърхността е… различна. По-гладка — каза той тихо. — Къде са кратерите? Не мога да видя Кеплер, Коперник или дори Тихо.

— Джош — каза бързо Софи, — мисля, че виждаме нощното небе, отпреди хиляди години, може би стотици хиляди. — Тя погледна нагоре. Джош се сепна, когато забеляза, че лунната светлина придаваше на лицето й вид на скелет, и смутен, бързо извърна поглед. Винаги бе бил близък със сестра си, но последните няколко часа му бяха напомнили колко важна е тя за него.

— Скатах не каза ли, че Хеката е създала това царство на сенките? — попита Джош. — Обзалагам се, че го е моделирала по подобие на света, който помни.

— Значи това е нощното небе и луната, каквито са били преди хиляди години — рече благоговейно Софи. Прииска й се да си носеше дигиталния фотоапарат, за да запечата необикновения образ на гладката луна.

Близнаците още гледаха към небето, когато една сянка прелетя пред луната — би могло да е птица… само че размахът на крилете беше твърде голям, а и никоя птица нямаше змиевидна шия и опашка.

Джош сграбчи ръката на сестра си и я задърпа към колата.

— Наистина започвам да намразвам това място — промърмори той.

Джипът си стоеше там, където го бяха оставили, паркиран на пътеката. Луната осветяваше натрошеното предно стъкло, върху което тъмнееха назъбените петна на дупките. Сиянието открояваше ясно и белезите по корпуса на колата — драскотините и браздите. Покривът беше осеян със стотици мънички дупчици, където птиците бяха накълвали метала, задната чистачка висеше на парче гума, а страничните огледала изобщо липсваха.

При гледката на джипа, близнаците най-сетне започнаха да осъзнават истински птичата атака. Софи прокара пръст по драскотините на единия прозорец. Тези няколко милиметра стъкло бяха единствената защита за плътта й от птичите нокти.

— Да тръгваме — подкани я Джош, като отвори вратата и се настани на шофьорското място. Ключовете си стояха, където ги беше оставил.

— Малко ми е съвестно, че бягаме от Фламел и Скати, без да им кажем нищо — рече Софи, докато отваряше вратата и се качваше. Но реши, че безсмъртният алхимик и Девата — воин ще се оправят по-добре без тях. Те бяха способни да се защитят; последното, което им трябваше, бяха двама тийнейджъри.

— Ако ги срещнем отново, ще им се извиним — каза Джош. Тайно си мислеше, че ще е доволен никога повече да не зърва когото и да било от тях. В компютърните игри всичко беше лесно. Ако те убият, просто започваш отначало. В това царство обаче нямаше втора възможност и имаше далеч повече начини да умреш.

— Знаеш ли как да се измъкнем оттук? — попита Софи.

— Разбира се. — Брат й се усмихна и белите му зъби лъснаха на лунната светлина. — Включвам на задна. И няма да спираме за нищо на света.

Джош завъртя ключа. Чу се метално изщракване и скимтящ звук, който бързо заглъхна. Той завъртя отново ключа. Този път се чу само изщракване.

— Джош…? — започна Софи.

Беше му нужен само миг, за да разбере какво е станало.

— Акумулаторът е изтощен. Сигурно от същата онази сила, която изтощи батериите на телефоните ни — промърмори Джош. Завъртя се в седалката, за да погледне през надрасканото задно стъкло. — Слушай, пристигнахме по тази пътека зад нас; не сме завивали нито наляво, нито надясно. Да опитаме на бегом. Какво ще кажеш? — Той се обърна към сестра си, но тя не гледаше него, а се взираше през предното стъкло. — Ти дори не ме слушаш.