Майкъл Скот - Алхимикът

— Добре, да предположим, че това е истинско… всичко — магията, древните раси — и това ме връща към първоначалната ми мисъл: трябва да се махаме оттук.

Софи се приближи до прозореца, застана зад брат си и постави ръка на рамото му. Беше по-голяма от него с двайсет и осем секунди — по-малко от половин минута, както винаги й напомняше Джош, — но тъй като майка им и баща им толкова често отсъстваха, тя бе поела ролята на по-голяма сестра. Макар че той вече беше цели пет сантиметра по-висок от нея, Софи винаги щеше да го смята за своето малко братче.

— Съгласна съм — каза тя уморено. — Трябва да опитаме да се измъкнем.

Нещо в гласа й накара Джош да я погледне.

— Ти не вярваш, че ще се измъкнем — каза той с равен глас.

— Да опитаме — рече тя, без да му отговори. — Но съм сигурна, че ще тръгнат след нас.

— Фламел каза, че Дий ще е в състояние да ни проследи. Сигурен съм, че Фламел — или Скатах — също могат да го направят.

— Фламел няма причина да ни следи — напомни му Софи.

— Но Дий има — отвърна Джош. — Какво ще стане, ако се приберем у дома и Дий и хората му ни последват там? — мислеше той на глас.

Софи сбърчи вежди.

— Мислех за това. Фламел каза, че ние ще можем да виждаме магическата аура, която обкръжава хората.

Джош кимна.

— Хеката не е пробудила магическите ни сили. — Тя сбърчи вежди отново, мъчейки се да си спомни точно какво бе казал Никола Фламел. — Фламел каза, че миришем на дива магия.

Джош подуши въздуха.

— Аз не усещам нищо. Никакви плодове, портокали или ванилов сладолед. Може би няма да можем да долавяме миризмите, преди това да стане.

— Ако успеем да се върнем вкъщи, можем да заминем за Юта, при мама и татко. Бихме могли да останем с тях до края на лятото, докато всичко това отмине.

— Идеята не е лоша — съгласи се Джош. — Никой няма да ни намери в пустинята. А в момента горещата, скучна, пясъчна пустиня ми звучи наистина примамливо.

Софи погледна към вратата.

— Има само един проблем. Това място е истински лабиринт. Мислиш ли, че ще можеш да намериш пътя до колата?

— Струва ми се, че да. — Той кимна. — Всъщност сигурен съм.

— Да вървим тогава. — Тя провери дали безполезният сега мобилен телефон е в джоба й. — Да вземем багажа ти.

Пред вратата на стаята на Софи близнаците спряха и огледаха коридора. Той беше пуст и тънеше в пълен мрак, с изключение на местата, където дълги кристали с неправилна форма излъчваха млечнобяла светлина.

Някъде в далечината отекна звук, който приличаше на смях или писък. Те се втурнаха през коридора към стаята на Джош, а меките им гуменки не предизвикваха никакъв шум при допира си до пода.

— Как изобщо попаднахме в тази бъркотия? — запита се на глас Джош.

— Предполагам, че просто сме били в грешното време на грешното място — рече Софи. Тя беше останала на вратата, за да наблюдава коридора. Но още докато изричаше това, осъзна, че има нещо повече. Тук ставаше и нещо, свързано с пророчеството, за което говореше Фламел, нещо, касаещо тях. Самата идея за това я ужаси.

Близнаците се измъкнаха в коридора и тръгнаха през овалните стаи, без да бързат, като оглеждаха всяка от тях, преди да влязат. Постоянно спираха и се вслушваха в откъслечните разговори на езици, които приличаха на човешки, или в музиката, изпълнявана на неизвестни инструменти, която се носеше по коридора. Веднъж писклив изблик на маниакален смях ги накара да се шмугнат в най-близката стая. Той като че ли се приближаваше към тях, а после изчезна. Когато се измъкнаха предпазливо от стаята, близнаците забелязаха, че всички светещи кристали в коридора са потъмнели до кървавочервено.

— Радвам се, че не видяхме какво мина — рече треперливо Джош.

Софи въздъхна в отговор. Брат й водеше; тя го следваше на две крачки зад него с ръка на рамото му.

— Знаеш ли накъде отиваме? — прошепна Софи, приближавайки уста до ухото му. Всички стаи й изглеждаха еднакви.

— Когато влязохме в къщата, забелязах, че стените и подът са тъмни, но докато вървяхме навътре по коридора, цветът изсветляваше. Тогава осъзнах, че минаваме през различен вид дървесина, също като кръговете на един пън. Просто трябва да следваме коридора, който води към тъмното дърво.

— Умно — каза Софи впечатлена.

Джош я погледна през рамо и се ухили.

— Казвах ти, че онези игри не са загуба на време. Единственият начин да не се загубиш в игрите с лабиринти е да си отваряш очите за издайнически детайли като шарките на пода и тавана и да помниш откъде минаваш, за да можеш да се върнеш, ако се наложи. — Той излезе в един коридор. — И ако съм прав, главният вход трябва да е… там! — завърши той триумфално.