Майкъл Скот - Алхимикът

Софи посегна, хвана главата на брат си с ръка и я завъртя към предното стъкло. Той погледна, премига, преглътна, после протегна ръка да натисне бутона за заключване на вратите.

— Ами сега какво? — попита той.

Точно пред тях клечеше същество, което не бе нито птица, нито змия, а нещо средно. Беше голямо горе-долу колкото високо дете. Лунната светлина шареше змийското му тяло и проблясваше по разперените му прилепови криле, по които малките кости и вени се очертаваха в черно. Ноктестите му крака се бяха впили в меката почва, а дългата му опашка се извиваше насам-натам зад него. Но това, което привлече вниманието на близнаците, беше главата. Черепът бе дълъг и тесен, очите — огромни и кръгли, а зейналата уста — пълна със стотици ситни бели зъби. Съществото наклони глава първо на едната страна, после на другата, а след това рязко отвори и затвори челюстите си. Подскочи към колата.

Въздухът зад него се раздвижи и второ създание, по-едро от първото, се спусна от нощното небе. То сви крилете си и се изправи, обръщайки зловещата си глава към колата.

— Може да са вегетарианци — подхвърли Джош. Наведе се през облегалката на шофьорското място и затършува в задната част на колата, търсейки нещо, което би могъл да използва като оръжие.

— Не и с тези зъби — възрази мрачно сестра му. — Мисля, че това са птерозаври — добави тя, спомняйки си огромния скелет, висящ в Тексаския център по естествени науки.

— Нещо като птеродактили ли? — попита Джош, като се обърна отново напред. Беше намерил малък пожарогасител.

— Птерозаврите са по-стари — каза Софи.

Трети птерозавър се спусна от нощното небе и създанията започнаха да се приближават бавно към колата като трима прегърбени старци.

— Трябваше да останем в дървото — промърмори Софи. Бяха ги предупредили, нали така? Останете си в стаите, не излизайте… а след всичко, което бяха видели досега, трябваше да се досетят, че през нощта царството на Хеката е опасно и смъртоносно място. Сега се бяха изправили срещу създания от периода Креда.

Джош отвори уста, за да отвърне, но не каза нищо. Издърпа предпазния щифт на пожарогасителя, приготвяйки го за действие. Не беше сигурен какво ще стане, ако насочи струя срещу птерозаврите.

Трите същества се разделиха. Едното се приближи към колата отпред, другите две се насочиха към страничните прозорци.

— Иска ми се да знаехме някоя магия сега — рече пламенно Софи. Чувстваше как сърцето й блъска в гърдите и усещаше езика си надебелял в устата. Не й достигаше въздух и се чувстваше замаяна.

Най-едрият птерозавър скочи върху предния капак на колата и се подпря с криле върху надраскания метал. Удължената му змийска глава се протегна напред, за да надникне в купето и той бавно премести поглед от Софи към Джош, а после отново към Софи. Гледана от толкова близо, устата му беше огромна, а зъбите му сякаш бяха безброй.

Джош пъхна дюзата на пожарогасителя в една от многото дупки в предното стъкло и се прицели в птерозавъра. Очите му шареха наляво-надясно, наблюдавайки приближаването на другите две създания, а ръцете му се потяха толкова силно, че му беше трудно да държи пожарогасителя.

— Джош — прошепна Софи, — направи нещо. Направи нещо веднага!

— Може би пожарогасителят ще ги подплаши — отвърна Джош, несъзнателно понижавайки гласа си до шепот. — Или пък ще ги отрови…

— И за какво ти е да правиш такова нещо? — Птерозавърът наклони глава, за да изгледа Джош, устата му се движеше, а зъбите му блестяха. Думите бяха пълни с потраквания и паузи, но езикът беше английски. — Ние не сме ви врагове.

Дори за Бел Еър — района от Лос Анджелис, известен със своите екстравагантни имения — къщата беше невероятна. Обширна, построена изцяло от бял травертин 31 31 Минерал, подобен на мрамор, който се използва за облицовка. — Б.пр. , до нея можеше да се стигне само по частен път. Тя се намираше в имение от шейсет акра, оградено от триметрова стена, по чиято горна част течеше електричество. Доктор Джон Дий трябваше да чака десет минути пред затворената порта, докато един въоръжен пазач проверяваше самоличността му, а друг претърсваше всеки сантиметър от колата, дори я огледа отдолу с малка камера. Дий се радваше, че е избрал да дойде с кола под наем и наемен шофьор; не беше сигурен как ще се отнесат пазачите с един кален голем.

Дий бе долетял от Сан Франциско късно следобед с личния си самолет. Лимузината, наета от неговата компания, го взе от летище „Бърбанк“ — което, сега бе преименувано на „Боб Хоуп“ — и го прекара по булевард „Сънсет“, през едно от най-ужасяващите улични движения, които бе виждал, след като напусна Викторианския Лондон.