Майкъл Скот - Магьосникът

Само Макиавели избягна пълната сила на огнената експлозия. Беше се обърнал и изскочил от стаята в последния миг, преди Марс да докосне момчето. Свит на кълбо, той се скри в най-дълбоките сенки зад вратата, докато стрели от жълта светлина рикошираха в стените и свистящи кълбета от плътна енергия излитаха в коридора. Италианецът замига усърдно, мъчейки се да махне запечатаните на ретината му остатъчни образи. Макиавели беше виждал пробуждане и преди, но никога толкова драматично. Какво правеше Марс с момчето, какъв дар му даваше?

А после, със замъгленото си зрение, видя неясна сребриста фигура да се появява в другия край на коридора.

И катакомбите се изпълниха с мирис на ванилия.

Кацнала на върха на водната кула на Алкатраз, заобиколена от огромни зловрани, Мориган си пееше тихичко. Това бе песен, чута за първи път от най-примитивните древни хора, която сега беше запечатана дълбоко в човешкото ДНК. Беше бавна и нежна, отнесена и тъжна, прекрасна… и крайно ужасяваща. Това бе Песента на Мориган: зов, чиято цел беше да вдъхва страх и ужас. И открай време по бойните полета из целия свят това често бе последният звук, който човек чуваше през живота си.

Богинята-врана се загърна в черното си наметало от птичи пера и се втренчи през тънещия в мъгла залив към града. Можеше да усети топлината на човешкото множество, да види смътното сияние на близо милион аури в самия Сан Франциско. И всяка аура обвиваше един човек, разкъсван от страхове и тревоги, пълен със сочни, вкусни емоции. Тя притисна дланите си една в друга и поднесе върховете на пръстите към тънките си черни устни. Предците й се бяха хранили от човечеството, бяха отпивали спомените му, наслаждавайки се на емоциите като на хубаво вино. Скоро — о, толкова скоро — тя щеше да може да го прави отново.

Но преди това й предстоеше един приятен банкет.

Неотдавна й се беше обадил Дий. Той и неговите Древни най-после били принудени да се съгласят, че е твърде опасно да оставят живи и Никола, и Пернел. Той й даде разрешение да убие Вълшебницата.

Мориган си имаше гнездо високо в планините Сан Бернардино. Щеше да отнесе Пернел там и през следващите няколко дни щеше да изцеди докрай спомените и емоциите й. Вълшебницата беше живяла почти седемстотин години; беше пътувала по целия свят и в някои Сенкоцарства, беше виждала чудеса и преживявала ужаси. Освен това имаше изключителна памет; щеше да помни всичко, всяка емоция, всяка мисъл и страх. И Богинята-врана щеше да се наслади на всички тях. Когато свършеше, умът на легендарната Пернел Фламел щеше да бъде празен като на бебе. Мориган отметна глава назад и разтвори широко уста; дългите й резци се открояваха с белотата си от тъмните устни, а езикът й бе мъничък и черен. Скоро.

Богинята-врана знаеше, че Вълшебницата е в тунелите под водната кула. Единственият друг вход беше през тунел, достъпен само при отлив. И макар че отливът нямаше да настъпи още часове, скалите около входа на пещерата бяха покрити с врани с остри човки.

И тогава ноздрите на Мориган се разшириха.

През солено йодната морска миризма, мириса на ръждясал метал и рушащ се камък и застоялата смрад на безброй птици тя изведнъж надуши нещо друго… нещо, чието място не беше тук, на това място, в тази епоха. Нещо древно и горчиво.

Вятърът смени посоката и понесе мъглата със себе си. Капки солена влага заблестяха изведнъж по една сребриста нишка във въздуха пред Богинята-врана. Тя премигна с черните си като въглен очи. Още една нишка затрептя във въздуха, а после и друга, и още една, пресечени в поредица от кръгове. Приличаха на паяжини.

Те бяха паяжини!

Мориган тъкмо се изправяше, когато един огромен паяк изхвръкна от шахтата под нея и се залепи право на стената на водната кула, впивайки големите си космати крака в метала. Той запълзя към Богинята-врана.

Птиците, накацали около кулата, излетяха към небето, крякайки грозно… и моментално бяха уловени в огромната паяжина, която се носеше във въздуха над тях. Паднаха върху своята тъмна господарка, оплитайки я в гърчеща се маса от пера и лепкава паяжина. Мориган се освободи, разсичайки мрежата с острите си нокти, събра наметалото около себе си и тъкмо щеше да излети, когато паякът стигна до върха на водната кула, избута я назад и я затисна с големия си крак.

Пернел Фламел, възседнала гърба на паяка с пламтящо копие в ръка, се наведе напред и се усмихна на Богинята-врана.

— Търсеше мен, струва ми се.