Майкъл Скот - Магьосникът

Никола поклати глава.

— Никой не знае. Може би отговорът лежи в спомените на Вещицата — предположи той. — Те двамата трябва да са се познавали.

Софи заклати глава.

— Не ме карай да мисля за него… — започна тя, но беше прекалено късно. Още докато алхимикът изказваше предположението, поредица от ужасни картини запрелита през съзнанието на момичето. То видя висок, красив мъж да стои на върха на шеметно висока стъпаловидна пирамида, вдигнал ръце към небето. На раменете си носеше пищно наметало от многоцветни пера. Под пирамидата се простираше голям каменен град, обграден от гъста джунгла. Градът празнуваше, широките улици гъмжаха от хора в ярки дрехи, носещи богати накити и екстравагантни пернати наметала и шапки. Единственото място без цветове беше върволицата облечени в бяло мъже и жени, която се точеше по средата на широката главна улица. Като се вгледа по-внимателно, тя осъзна, че са навързани един за друг с въжета от кожа и лиани, омотани около вратовете им. Стражи с камшици и копия ги подкарваха към пирамидата.

Софи си пое дълбок треперлив дъх и премигна, за да прогони образите.

— Познавала го е — рече тя студено. Не каза на алхимика, че някога Вещицата от Ендор е обичала Марс… но това е било много отдавна, преди той да се промени, преди да стане известен като Марс Ултор. Отмъстителя.

— Привет, Марс, Боже на войната — каза високо Дий.

Напълно вцепенен от страх, Джош видя как огромната глава се извърна бавно да погледне към доктора. Аурата на Магьосника мигновено грейна около него — жълта, цвърчаща и мъглива. Вътре в шлема на бога сияеше червена светлина. Главата се обърна отново със звука на стържещ камък и пламтящите алени очи се взряха в момчето. Двата призрачнобели сатира, Фобос и Деймос, излязоха крадешком от сенките и приклекнаха зад каменния пиедестал, наблюдавайки внимателно Джош. Даже беглият поглед към тях изпрати вълни на страх и паника през цялото му тяло и той бе сигурен, че видя как единият от тях облиза тънките си устни с език с цвета на стара синина. Момчето преднамерено отклони поглед и се съсредоточи върху стария Древен.

„Не бива да показваш страх — беше казал Макиавели — или да изпадаш в паника.“ Но беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Точно пред него, достатъчно близо, за да го докосне, се намираше Древният, когото римляните бяха почитали като Бог на войната. Джош никога по-рано не беше чувал за Хеката или Вещицата от Ендор и тъй като не знаеше нищо за тях, те не бяха оказали същото въздействие върху него. Този Древен беше различен. Сега знаеше какво е имал предвид Дий, като каза, че това е Древен, когото човечеството още помни. Това беше самият Марс — Древният, на когото бяха кръстени месец и планета.

Момчето опита да си поеме дълбоко дъх и да успокои блъскащото си сърце, но се тресеше толкова силно, че почти не можеше да диша. Усещаше краката си омекнали като желе и му се струваше, че всеки момент ще се свлече на земята. То стисна уста и се насили да вдиша през носа си, като се мъчеше да си спомни някои от дихателните упражнения, които бе научило в заниманията по бойни изкуства. Стисна очи и обгърна здраво тялото си с ръце. Би трябвало да може да се справи: и по-рано бе виждало Древни, беше се изправяло срещу немъртви и дори бе водило битка с праисторическо чудовище. Колко трудно би могло да бъде?

Джош се изпъна, отвори очи и погледна статуята на Марс… само дето това не беше статуя. Беше живо същество. Върху кожата и дрехите му имаше дебела и твърда сива кора. Единственото цветно петно у бога бяха очите му, които сияеха в червено зад скриващото цялото лице забрало на шлема му.

— Велики Марс, времето почти дойде — рече бързо Дий. — Времето, когато Древните ще се върнат в света на човеците. — Той си пое дъх и обяви драматично: — Сборника е у нас.

Джош усети шумоленето на пергамента под тениската си. Какво ли щеше да стане с него, ако узнаеха, че носи двете липсващи страници? Дали пак щяха да го пробудят?

При споменаването на Сборника главата на Древния се извърна рязко към Магьосника. Очите му пламтяха, а от процепа на шлема излизаше червен дим.

— Пророчеството е почти изпълнено — продължи бързо Дий. — Скоро ще извършим Последното призоваване. Скоро ще освободим Изгубените древни и ще ги върнем на полагащото им се място като владетели на света. Скоро светът отново ще стане онзи рай, който някога е бил.

Със звук от стържене на камък Марс свали краката си от плинта и се обърна с лице към момчето. Джош забеляза, че при всяко негово движение по земята се сипеха прашинки от онова, което приличаше на каменна кожа.