Майкъл Скот - Магьосникът

При споменаването на имената им, двата сатира отскочиха назад и се стопиха в сенките, докато не останаха да се виждат само големите им воднисти очи, черни и блестящи в светлината на реещото се кълбо.

— Те са Пазителите на Спящия бог.

И тогава със стържене на древен камък статуята седна и обърна главата си, за да погледне към момчето. В дълбините на шлема пламтяха две кървавочервени очи.

— Това Сенкоцарство ли е? — попита Софи с ужасен шепот. Дъхът й засядаше в гърлото.

Стоеше на входа на дълъг прав тунел, чиито стени бяха покрити и украсени с нещо, което изглеждаше като човешки кости. Една-единствена слаба крушка осветяваше пространството с мъждива жълта светлина.

Жана стисна ръката й и се засмя леко.

— Не. Още сме в нашия свят. Добре дошла в Парижките катакомби.

Очите на момичето проблеснаха в сребърно и знанията на Вещицата потекоха през него. Вещицата от Ендор добре познаваше тези катакомби. Софи се олюля на пети, когато я заля внезапен порой от образи: мъже и жени, облечени в дрипи, копаят камъни от големи ями в земята, надзиравани от стражи с униформи на римски центуриони.

— Това са били кариери — прошепна тя.

— Много отдавна — каза Никола. — А сега е гробница за милиони парижани и за още някого…

— Спящият бог — каза Софи с дрезгав глас. Това беше Древен, когото Вещицата едновременно мразеше и съжаляваше.

Сен Жермен и Жана бяха потресени от знанията на момичето. Дори Фламел изглеждаше стреснат.

Софи затрепери. Обгърна тялото си с ръце, опитвайки да се задържи права, докато мрачни мисли се блъскаха в главата й. Спящият бог някога бе бил Древен…

… Тя видя горящо бойно поле и на него — един самотен воин в метално-кожена броня, който въртеше меч, висок почти колкото него, и отбиваше атаките на създания, излезли сякаш от юрския период.

… Пред портите на древен град, облеченият в метал и кожа воин стоеше сам срещу огромна орда от маймуноподобни хора зверове, докато колона от бежанци се измъкваше през друга порта.

… На стъпалата на невъзможно висока пирамида воинът бранеше една жена с дете от същества, които бяха кръстоска между змии и птици.

— Софи…

Тя трепереше, вече студена като лед, и зъбите й тракаха. Образите се смениха — лъскавата метално-кожена броня на воина бе станала мръсна, покрита със засъхнала кал, цялата на ивици и петна. Воинът също се бе променил.

… Воинът тичаше през примитивно, сковано от лед, село, виейки като звяр, докато увити в кожи хора бягаха от него или се свиваха страхливо.

… Воинът яздеше начело на огромна армия, която представляваше шарена смесица от зверове и хора, и връхлетя върху един блестящ град в сърцето на гола пустиня.

… Воинът стоеше насред обширна библиотека, пълна с морски карти, свитъци и книги от метал, плат и дървесна кора. Библиотеката гореше толкова яростно, че металните книги се разтапяха. Сечейки с меча си по рафтовете, той запрати още книги в пламъците.

— Софи!

Аурата на момичето проблясваше и пращеше. Алхимикът го сграбчи за раменете и ги стисна силно.

— Софи!

Гласът на Фламел я изтръгна от унеса.

— Аз видях… видях… — започна тя хрипливо. Гърлото я дращеше, а и бе прехапала толкова силно бузата си отвътре, че усещаше в устата си противния метален вкус на кръв.

— Не мога дори да си представя какво си видяла — каза той нежно. — Но мисля, че знам кого си видяла…

— Кой беше? — попита тя задъхано. — Кой беше воинът в метално-кожената броня? — Знаеше, че ако се замисли усърдно за него, спомените на Вещицата ще й дадат името му, но също така щеше да бъде завлечена обратно в пълния с насилие свят на воина, а тя не искаше това.

— Древният Марс Ултор.

— Богът на войната — добави горчиво Жана.

Без да поглежда или да обръща глава, Софи вдигна лявата си ръка и посочи един тесен коридор.

— Той е там долу — каза тя тихо.

— Откъде знаеш? — попита Сен Жермен.

— Усещам го — отвърна момичето и потрепери. Затърка яростно ръцете си. — Сякаш нещо студено и лепкаво пълзи по кожата ми. Идва оттам.

— Този тунел ще ни отведе в тайното сърце на катакомбите — рече граф Жермен, — в изгубения римски град Лутеция. — Той потърка енергично ръце, така че на земята се посипаха искри, а после тръгна по тунела, последван от Жана. Софи тъкмо се готвеше да тръгне след тях, когато спря и погледна към алхимика.

— Какво се е случило с Марс? Когато го видях първия път, ми се стори, че е защитник на човечеството. Какво го е променило?