Майкъл Скот - Магьосникът

— Кости — каза вцепенено Джош, като оглеждаше тунела.

Стената точно пред него бе изградена от стотици петнистожълти и белезникави черепи. Дий закрачи по коридора и светлинното му кълбо накара сенките да затанцуват и заподскачат, създавайки впечатлението, че празните очни орбити се движат и го следят.

Джош беше израснал с костите, знаеше, че в тях няма нищо страшно. Кабинетът на баща му беше пълен със скелети. Като деца двамата със Софи си играеха в музейни складове, пълни със скелетни останки, но всички онези кости бяха на животни и динозаври. Момчето даже бе помогнало за сглобяването на опашна кост на рапорт, която после бе изложена в Американския музей за естествена история. Но тези кости тук… те бяха… те бяха…

— Всичко това човешки кости ли са? — прошепна то.

— Да — отвърна меко Макиавели и сега в гласа му се долавяше следа от италианския му акцент. — Тук долу се намират останките на поне шест милиона души. А може би и повече. Тези катакомби отначало са били огромни варовикови кариери. — Той посочи нагоре с палец. — Оттук е дошъл варовикът, с който е построен градът. Париж е издигнат над лабиринт от тунели.

— А как са се озовали тук долу? — Гласът на Джош трепереше. Той се прокашля, скръсти ръце и се опита да си придаде безгрижен вид, сякаш не беше абсолютно ужасен. — Изглеждат много стари. Откога са тук?

— Само от около двеста години — отвърна Макиавели за негова изненада. — Към края на XVIII век гробищата на Париж бяха претъпкани. Аз се намирах в града по това време — добави той и устата му се изкриви от отвращение. — Никога не бях виждал подобно нещо. В града имаше толкова трупове, че гробищата често представляваха просто големи могили от пръст, от които стърчаха кости. Париж може и да беше един от най-красивите градове на света, но беше също и най-мръсният. По-зле даже от Лондон, което говори много! — Той се изсмя и звукът отекна между стените от кости, превръщайки се в нещо кошмарно. — Вонята беше неописуема и действително имаше плъхове, големи колкото кучета. Ширеха се болести и чумните епидемии бяха нещо обичайно. Накрая хората проумяха, че претъпканите гробища трябва да имат нещо общо със заразите. Затова беше решено гробищата да се опразнят и останките да бъдат свалени в празните кариери.

Опитвайки се да не мисли за това, че е заобиколен от костите на хора, които най-вероятно бяха умрели от някаква ужасна болест, Джош насочи вниманието си към стените.

— Кой е направил шарките? — попита той, сочейки едно особено пищно слънчево изображение, чиито лъчи се състояха от човешки кости с различна дължина.

Италианецът сви рамене.

— Кой знае? Може би някой, който е искал да почете мъртвите, някой, който се е опитал да вкара смисъл в царящия тук невероятен хаос. Хората вечно се опитват да създадат ред от хаоса — добави той меко.

Джош го погледна.

— Ти ги наричаш… ни наричаш хора. — Той се обърна да потърси с поглед Дий, но Магьосника вече бе стигнал почти до края на коридора и не можеше да ги чуе. — Дий ни нарича човеци.

— Недей да ме бъркаш с него — каза Николо с ледена усмивка.

Джош бе объркан. Кой беше по-могъщият тук — Дий или Макиавели? Досега той си мислеше, че е Магьосника, но вече започваше да подозира, че италианецът има много по-добър контрол над нещата.

— Скатах ни каза, че ти си по-опасен и по-хитър от Дий — каза той, разсъждавайки на глас.

Усмивката на Макиавели се разшири от задоволство.

— Това е най-милото нещо, което тя някога е казвала за мен.

— Вярно ли е? Наистина ли си по-опасен от доктора?

Николо се замисли за момент. После се усмихна и съвсем слаба змийска миризма изпълни тунела.

— Несъмнено.

— По-бързо, елате насам — извика Дий.

Поради тесните стени и ниския таван гласът му прозвуча глухо. Той се обърна и тръгна надолу по оградения с кости тунел, като отнесе светлината със себе си. На Джош му се прииска да хукне след него, защото нямаше желание да остане сам в пълен мрак, но тогава Макиавели щракна с пръсти и в дланта му се появи елегантен, тънък като свещ пламък от сиво-бяла светлина.

— Не всички тунели са като този — продължи италианецът, сочейки костите по стените, грижливо подредени в правилни форми и шарки. — Някои от малките тунели са просто затрупани с всевъзможни парчета.

Те свиха зад един завой на тунела и откриха Дий да ги чака, потропвайки нетърпеливо с крак. Той се врътна и закрачи нататък, без да каже и дума.