Майкъл Скот - Магьосникът

— До час-два — добави Сен Жермен — за събитията от тази сутрин ще се говори като за злощастен инцидент. А твърденията за видяно чудовище ще бъдат осмивани и приписвани на истерията.

Софи поклати невярващо глава.

— Такова нещо не може да се крие вечно.

— Древните го правят от хилядолетия — рече графът, като наклони огледалото за задно виждане, така че да може да гледа към Софи. В тъмната вътрешност на колата, на нея й се стори, че ясносините му очи слабо сияят. — А ти трябва да помниш, че човечеството всъщност не иска да вярва в магия. Хората не искат да знаят, че митовете и легендите почти винаги се основават на истина.

Жана се пресегна и постави леко длан върху ръката на съпруга си.

— Аз пък не съм съгласна; хората винаги са вярвали в магията. Едва през последните няколко века тази вяра западна. Мисля си, че те всъщност искат да вярват, защото в сърцата си знаят, че е вярно. Знаят, че магията наистина съществува.

— И аз някога вярвах в магията — каза Софи много тихо. Беше се обърнала да погледне пак към града, но видя отразена в стъклото една ярко боядисана детска стая — нейната стая от преди пет или шест години. Софи нямаше представа къде точно се бе намирала тя — може би в къщата в Скотсдейл или пък в Рали Ралей — по онова време се местеха толкова често. Тя седеше по средата на леглото си, заобиколена от любимите си книги. — Когато бях малка, четях за принцеси, чародеи, рицари и магьосници. Макар да знаех, че са само приказки, искаше ми се магията да е истинска. Досега — добави тя с горчивина. Обърна глава да погледне към алхимика. — Всички приказки ли са истина?

Фламел кимна.

— Не всички приказки, но почти всички легенди се основават на истина. Всеки мит си има корени в реалността.

— Дори и страшните ли? — прошепна тя.

— Най-вече страшните.

Три новинарски хеликоптера избръмчаха ниско над тях и колата затрепери от шума на двигателите им. Никола изчака да отминат и се приведе напред.

— Къде отиваме?

Сен Жермен посочи напред и надясно.

— В градините „Трокадеро“ има таен вход към катакомбите. Той води право надолу в забранените тунели. Прегледах старите карти. Мисля, че маршрутът на Дий ще ги приведе първо през канализацията, а после ще слязат в долните тунели. Така ще спечелим малко време.

Никола Фламел се облегна в седалката, а после посегна и стисна ръката на Софи.

— Всичко ще бъде наред — каза той.

Но тя не му повярва.

Входът към катакомбите представляваше една доста обикновена на вид метална решетка в земята. Покрита отчасти с мъх и трева, тя бе скрита сред група дървета зад една богато резбована и красиво оцветена въртележка в единия край на градините „Трокадеро“. Обикновено тази смайваща градина гъмжеше от туристи, но тази сутрин бе пуста и празните дървени кончета на въртележката се движеха нагоре-надолу под синьо-белия покрив.

Графът мина по една тясна алея и ги изведе на тревна площ, изгорена до кафяво от лятното слънце. Спря над една метална решетка без никакви знаци по нея.

— Не съм използвал този вход от 1941 година. — Той коленичи, хвана пръчките на решетката и я дръпна. Тя не помръдна.

Жана хвърли кос поглед към Софи.

— Когато двамата с Франсис бяхме във Френската съпротива и се борехме срещу германците, използвахме катакомбите за база. Можехме да изскочим на всяко място в града. — Тя потропа по металната решетка с върха на обувката си. — Това тук беше едно от любимите ни места. Дори през войната градината винаги беше пълна с народ и лесно можехме да се смесим с тълпата.

Въздухът изведнъж се изпълни с богатия есенен аромат на изгорели листа и металните пръчки в ръцете на Франсис засияха, нажежени до червено, а после и до бяло. Металът се стопи и разтече, падайки на големи капки в шахтата. Сен Жермен изтръгна остатъка от решетката и я захвърли настрани, а после преметна крака в дупката.

— Тук има стълба.

— Софи, ти си следващата — каза Никола. — Аз влизам след теб. Жана, ще поемеш ли тила?

Французойката кимна утвърдително. Хвана края на една близка дървена пейка и я повлече през тревата.

— Ще я издърпам над дупката, преди да сляза. Не искаме някои неочаквани посетители да ни се натресат на главите, нали? — Тя се усмихна.

Софи предпазливо се пъхна в дупката и краката й намериха стъпенките на стълбата. Тя се спусна внимателно вътре. Очакваше да е смрадливо и ужасно, но имаше само сух, застоял мирис. Момичето започна да брои стъпалата, но им загуби бройката някъде около седемдесет и второто, макар че по бързо смаляващото се късче небе над главите им можеше да познае, че слизат дълбоко под земята. Не се страхуваше — или поне не за себе си. Тунелите и тесните пространства не я плашеха, обаче брат й направо се ужасяваше от теснотията: как ли се чувстваше той сега? Стомахът на Софи се разбунтува и тя усети гадене. Устата й пресъхна и инстинктивно, без капка съмнение, разбра, че точно така се чувства Джош в момента. Разбра, че брат й е ужасен.