Майкъл Скот - Магьосникът

— Слизаме към най-дълбоките, най-старите части на катакомбите. Ще бъдеш пробуден.

— Знаеш ли с кого ще се срещнем?

Обикновено безстрастното лице на Макиавели трепна и се изкриви в гримаса.

— Да. Но го познавам само по репутация. Никога не съм го виждал. — Той снижи гласа си почти до шепот, а после хвана момчето за ръкава и го дръпна назад. — Още не е късно да се върнеш — каза белокосият мъж.

Джош премигна изненадано.

— На Дий това не би му се харесало.

— Вероятно не — съгласи се Макиавели с крива усмивка.

Момчето беше озадачено. Дий бе казал, че Макиавели не е негов приятел, и беше очевидно, че двамата мъже не се погаждат.

— Но аз мислех, че вие с доктора сте на една страна.

— И двамата служим на Древни, вярно е… но аз никога не съм одобрявал английския Магьосник и методите му.

Пред тях Дий сви в един по-малък тунел и спря пред тясна метална врата, заключена с голям катинар. Протегна пръсти и проби металните пластинки, държащи катинара, с ноктите си, които воняха на мръсна жълта сила. После отвори вратата.

— Побързайте — каза той нетърпеливо.

— Този… тази личност, която ще видим — каза бавно Джош, — наистина ли може да пробуди силите ми?

— Не се съмнявам в това — рече меко Макиавели. — Толкова ли е важно пробуждането за теб? — попита той и момчето усети, че италианецът го наблюдава внимателно.

— Сестра ми — моята сестра-близначка — беше пробудена — обясни Джош. — Искам… имам нужда силите ми да бъдат пробудени, за да сме отново еднакви. — Той погледна високия белокос мъж. — Това смислено ли ти звучи?

Макиавели кимна с непроницаемо изражение на лицето.

— Обаче това ли е единствената причина, Джош?

Момчето го изгледа за един дълъг миг, преди да се извърне.

Италианецът беше прав; това не беше единствената причина. Когато бе държал Кларент, за кратко бе усетил, макар и съвсем леко, какво би било да имаш пробудени сетива. За няколко мига се бе чувствал истински жив, цялостен… и повече от всичко останало искаше да изпита пак това чувство.

Дий ги поведе по друг тунел, който май беше по-тесен и от първия. Джош усети как стомахът му се сви, а сърцето му започна да бие по-силно. Тунелът се виеше надолу в поредица от тесни стъпала. Камъните тук бяха по-стари, стъпалата — с неправилна форма, а стените — меки и се ронеха при допир. На някои места беше толкова тясно, че момчето трябваше да се обръща странично, за да се промуши. Веднъж се заклещи в един особено тесен ъгъл и веднага усети как в гърдите му се надигна парализираща паника. После Дий го хвана за едната ръка и безцеремонно го издърпа, при което от гърба на тениската му се отпра голяма ивица.

— Почти стигнахме — промърмори Магьосника. Той вдигна леко ръка и полюшващото се кълбо сребърна светлина се издигна по-високо във въздуха, осветявайки надупчените тухлени стени на тунела.

— Чакай малко, нека да си поема дъх. — Джош се преви, подпря ръце на коленете си и задиша тежко. Осъзна, че докато държи вниманието си насочено към светлинното кълбо и не мисли как стените и таванът го притискат, се чувства добре. — Как разбираш накъде отиваме? — изпъшка той. — Бил ли си тук по-рано?

— Идвал съм веднъж… преди много време — отвърна Дий и се ухили. — А в момента просто следвам светлината. — Ярката бяла светлина правеше усмивката на Магьосника ужасяваща.

Джош си спомни за един номер, на който го бе научил треньорът му по ръгби. Хвана с ръце корема си и стисна силно, като същевременно вдиша и се изправи. Чувството за гадене моментално изчезна.

— При кого отиваме? — попита той.

— Търпение, човече, търпение. — Дий погледна покрай момчето към мястото, където стоеше Макиавели. — Сигурен съм, че нашият италиански приятел ще се съгласи. Едно от големите предимства на безсмъртието е, че се научаваш на търпение. Има една пословица: „Хубавите неща идват при онзи, който чака.“

— Невинаги хубави неща — промърмори Макиавели, когато англичанинът се извърна.

В края на тесния тунел имаше ниска метална врата. Изглеждаше, сякаш не е отваряна от десетилетия и ръждата я бе приковала към влажната варовикова стена. В бялата светлина Джош видя, че ръждата е оцапала мръснобелия камък в цвета на засъхнала кръв.

Светлинното кълбо се полюляваше във въздуха, докато Дий прокарваше сияещия си жълт нокът по ръба на вратата, изрязвайки я от рамката. Миризмата на развалени яйца надви зловонието на канализацията.

— Какво има от другата страна? — попита момчето. Сега, когато бе започнало да овладява страха си, изпитваше леко въодушевление. След като го пробудеха, щеше да се измъкне и да се върне при Софи. Обърна се да погледне към Макиавели, но италианецът поклати глава и посочи към Джон. — Доктор Дий? — попита Джош.