Лора Роуланд - Кейсей

Настоятелният й и изпълнен с копнеж поглед потърси очите на Рейко.

— Вие бяхте тъй мила с мен, ето сега имам възможност да ви се отплатя. Този пакет представлява ужасна заплаха за вашия съпруг. Донесох ви го, за да разберете каква е опасността… и за да може той да защити и себе си, и вас.

— За какво става въпрос? — попита Рейко озадачена и разтревожена.

Кикуко издаде силен тържествуващ звук, след което взе да прави физиономии и да се полюшва напред-назад. Госпожа Янагисава сложи ръка на рамото на момичето, за да го успокои.

— Може би е най-добре да видите сама, вместо аз да ви обяснявам. Моля, приемете това с най-искрените ми пожелания за сполука и ми позволете да се сбогувам с вас до следващата ни среща.

Тя протегна към Рейко пакета и й го поднесе с поклон.

— Искрени благодарности — каза Рейко, приемайки подаръка.

Веднага щом гостите й си отидоха, тя отнесе пакета в стаята си и затвори вратата. Изгаряща от нетърпение и в същото време скована от страх, отвърза връвта и разопакова хартията. Вътре имаше книга, подвързана с бледолилава коприна. През специално направени за целта дупки близо до основата бе промушена зелена панделка. Тази външност й бе позната и я накара да изтръпне. Рейко отвори книгата.

Първата от близо двайсетината страници от тънка оризова хартия носеше надпис Дневникът на Глициния.

Даймио притежаваха големи и добре укрепени имения в областите на югоизток от замъка Едо. Провинциалните владетели живееха там през четирите месеца, които прекарваха в столицата всяка година. На това място законодателството на Токугава изискваше от тях да оставят семействата си като заложници, когато се връщаха в своите провинции, за да се предотвратят евентуални бунтове. Сега Мидори пътуваше в своя паланкин надолу по широка улица, изпълнена със самураи на коне.

Редове от едноетажни постройки, чиито бели гипсови стени бяха украсени с черни плочки, наредени в различни геометрични фигури, заобикаляха всяко имение и осигуряваха подслон на хиляди васали, които служеха на даймио. В именията се влизаше през тежки порти, увенчани с керемидени покриви и високи стражници с неизменни постове. Когато паланкинът на Мидори спря пред портата, която носеше герба на клана Ниу, изобразяващ морско конче, брадичката й затрепери от тревога.

Преди време това бе нейният дом, но мястото тя свързваше с лоши спомени и се връщаше там само при крайна нужда. Ако не беше нареждането на баща й, както и надеждата да възобнови шанса си да се омъжи за Хирата, тя не би стъпила повече тук.

Във вътрешността на имението множество самураи патрулираха из просторен двор или седяха в предназначените за стражите помещения. Постройките за офицерите образуваха вътрешна стена около къщата на даймио — просторен комплекс от наполовина дървени сгради, повдигнати на гранитни основи и свързани с покрити коридори и пресичащи се керемидени покриви. При вратата, водеща към личната стая на владетеля Ниу, Мидори срещна Окита — главния васал на баща й.

— Очаква те — рече й той.

Суровото му лице и безстрастният тон по никакъв начин не й подсказваха какво можеше да очаква.

— Как е той? — попита Мидори.

— Малко по-добре — това означаваше, че владетелят Ниу се е успокоил. — Съветвам те да не го разстройваш.

— Защо иска да ме види?

В отговор Окита отвори вратата. Мидори с неохота пристъпи през прага. Окита я последва, затваряйки вратата след себе си.

Ако не бяха особеностите, известни единствено на онези, които добре познаваха владетеля Ниу, помещението можеше да принадлежи на всеки благородник. Шкафове, сандъци и тайници, разположени в стените и под дъските на пода, съдържаха скрито оръжие — Мидори знаеше това. Върху фреската се виждаха белезите от предмети, които баща й бе запокитвал в стената в пореден пристъп на ярост. Двамата стражи от вътрешната страна на вратата пазеха владетеля Ниу, както и всички останали от опасните му изблици. В стаята се усещаше особен сладникав мирис, все едно кръвта, която течеше във вените му, бе примесена с някаква отрова.

Владетелят Ниу бе коленичил на подиума и точеше острието на кинжал. Триенето на метала върху точиларския камък издаваше рязък стържещ звук. Той не показа веднага, че е регистрирал присъствието на Мидори. Докато заставаше на колене пред подиума, тя си мислеше колко обикновен изглежда баща й този ден — като всеки друг благородник, който прекарва свободното си време в грижа за оръжията си. И тогава владетелят Ниу вдигна към нея своето изкривено лице.